\"Селестинското пророчество\" Джеймс Редфийлд

• rima
  " May 21

  БЕЛЕЖКА НА АВТОРА От половин век насам в света си пробива път едно ново съзнание, ново виждане, което не може да се определи по друг начин, освен като трансцедентно, духовно. Щом вече сте се насочили към тази книга, то значи, че долавяте интуитивно извършващите се процеси. Това ново съзнание започва да се формира, когато отворим сетивата си за вътрешните сили, които движат живота напред. Първоначално започваме да забелязваме онези случайни събития, които идват сякаш тъкмо навреме, за да ни свържат с определени хора и да преобърнат живота ни, да го тласнат в нова и важна посока. Ние вече предусещаме висшия духовен смисъл, който се крие зад тези мистични случайности в много по-голяма степен, отколкото хората в предишни времена. Вече виждаме смисъла на живота в личностното израстване, което е строго индивидуално и носи на човека дълбоко удовлетворение - в онова вътрешно разгръщане, което досега не е намерило своето обяснение нито в науката, нито във философията, ниво в религията. Вече знаем и друго: че когато започнем да разбираме защо нещо ни се случва, да разгадаваме знаците, които крият събитията за нас и да не пречим на тяхното проявление в живота ни, човешкото общество ще направи качествен скок към един съвършено нов начин на живот - който ще бъде в духа на най-добрите традиции и ще създаде културата, към която човечеството винаги се е стремило. Историята, която разказвам, има за цел едно подобно познание. Ако тя ви докосне, ако ви помогне да си изясните нещо, което вече смътно сте долавяли в живота, предайте познанието, което сте получили на друг - тъй като по моему новото духовно съзнание получава своето разпространение точно по този начин - не чрез модни увлечения, а индивидуално, по пътя на позитивно психологически взаимодействия между хората. Трябва само за миг да се освободим от своите съмнения и обърканост... и като по чудо този свят ще стане наш. ПОВРАТНА ТОЧКА Когато пристигнах пред ресторанта, паркирах колата и се облегнах на седалката, за да помисля. Знаех, че Чарлийн е вече вътре и ме очаква да поговорим. Какво ли имаше да ми каже? Шест години не бяхме се виждали. И защо ли се появяваше тъкмо сега, когато бях решил за около седмица да се уединя? Слязох от колата и се отправих към ресторанта. Зад мен на запад потъваха последните лъчи на слънцето и хвърляха златисти отблясъци по влажния паваж на паркинга. Едва преди час премина кратка буря, която всичко заля и сега лятната вечер бе прохладна и свежа, почни нереална в гаснещата светлина. Полумесецът вече се бе откроил на небето. Вървях, споходен от някогашните си спомени за Чарлийн. Дали бе все така красива, пламенна? Как ли се бе променила с времето? И какъв ли ще да е този ръкопис, за който спомена - този древен документ, открит в Южна Америка, за който така да няма търпение да ми разкаже? - Самолетът ми има двучасов престой - обади ми по телефона тя. - Искаш ли да идем някъде на обяд? Този ръкопис ще те заинтересува - и ти имаш малко склонност към подобен род мистика. Подобен род мистика? Какво ли имаше предвид! Ресторантът беше претъпкан. Имаше двойки, които чакаха някоя маса да се освободи. Открих разпоредителката и тя ми каза, че Чарлийн вече се е настанила. Поведе ме към един подиум над централната част на ресторанта. Когато изкачих стъпалата, видях група хора, стълпени край една от масите. В навалицата имаше и двама полицаи. Те най-внезапно се обърнаха и се втурнаха покрай мене надолу по стъпалата. Когато и останалите от тълпата се разпръснаха, видях, че в центъра на това всеобщо внимание бе една жена на масата... Чарлийн! Бързо се отправих към нея. - Какво става, Чарлийн? Какво се е случило? Тя тръсна глава в привидно възмущение, изправи се и на лицето й се появи добре познатата ми лъчезарна усмивка. Косата й, както забелязах, бе малко попроменена, но лицето й си бе останало същото, каквото си го спомнях: дребни фини черти, широка уста, огромни сини очи. - Направо да не повярваш - каза тя и приятелски ме прегърна. - Преди няколко минути станах за малко и през това време някой ми откраднал куфара. - А в него какво имаше? - Нищо особено - книги, списания. Бях си ги взела за из път. Пълна лудост. Хората от околните маси казват, че някакъв тип просто така си се приближил, взел си куфара и излязъл. Казаха на полицаите как изглеждал и те тръгнаха да претърсват наоколо. - Не мога ли да им помогна с нещо? - Не, не. Остави това. Нямам много време, а ми се иска да си поговорим. Кимнах и Чарлийн предложи да седнем. Приближи се сервитьор и ние прегледахме менюто и поръчахме. Поговорихме десетина-петнадесет минути за туй-онуй. Не исках да се впускам в приказки за себе си и защо съм се уединил, но Чарлийн не се задоволи с такава една неопределеност. Облегна се назад и пак ме стрелна с познатата си усмивка. - Добре, а сега кажи какво по-точно става с тебе? - постави въпроса направо тя. Погледнах я в очите, които изпитателно ме наблюдаваха. - Значи искаш веднага всичко да разбереш, а? - Както винаги - отвърна тя. - Ами в момента съм си дал малко почивка край езерото. Това е. Преуморен съм, а и ми се ще да помисля за някои неща. - Споменавал си ми за това езеро. Но май си спомням, че имахте намерение със сестра ти да продавате мястото. - Не сме го продали. Но наистина данъците са прекалено високи. Непрекъснато се увеличават, защото парцелът е близо до града. Тя кимна. - Ясно. И какви са ти плановете? - Още не знам. Имам нужда от промяна. Тя ме погледна заинтригувано. - Да не би и ти да не можеш да си намериш място като всички напоследък? - Вероятно е така - отвърнах аз. - Защо питаш? - Пише го в Ръкописа. Аз не отвърнах. Само я погледнах. - Кажи ми нещо за този Ръкопис. Тя се облегна на стола, сякаш да си събере мислите, после отново срещна погледа ми. - Нали ти казах по телефона, че преди няколко години напуснах вестника и започнах работа към една фирма за изследване на културните и демографски промени към Обединените нации. Напоследък ходих по работа в Перу. Правих проучвания към университета в Лима и дочух, че бил открит някакъв си стар ръкопис, но никой нищо повече не можа да ми каже, дори и в катедрите по археология и антропология. Обърнах се към правителството, а те пък ми отказаха всякаква информация. Някой ми спомена, че правителството искало да скрие за съществуването на такъв ръкопис. Имало си съображения, но така и не разбрах какви. - А ти нали си ме познаваш - продължи тя. - На любопитството ми не може да се устои. Свърших си работата и останах още няколко дни да видя какво мога да узная. В началото стигах все до задънена улица. Но веднъж в една закусвалня в покрайнините на Лима ми направи впечатление един свещеник, който ме наблюдаваше. Накрая дойде при мене и ми призна, че същия ден ме е чул да разпитвам за Ръкописа. Не си каза името, но беше готов да отговори на всичките ми въпроси. Тя се позапъна, после отново настойчиво ме погледна. - Той твърди, че Ръкописът датира от 600-та година пр.н.е. В него се говори за едни бъдещ коренен прелом в живота на човечеството. - И кога ще започне този прелом? - попитах аз. - През последните десетилетия на двадесети век. - Искаш да кажеш, в наше време?! - Да, в наше време. - И в какво ще се състои този прелом? - попитах аз. Въпросът ми като че ли малко я затрудни, но тя отвърна: - Свещеникът твърдеше, че това ще бъде един бавен процес на пробуждане на съзнанието не в религиозен, а в духовен смисъл. На път сме да открием нещо ново за човешкия живот на тази планета, за това какъв е смисълът на нашето съществуване и това познание, по думите на свещеника, коренно ще промени човешката култура. Тя замълча малко, след което добави: - Свещеникът твърди, че Ръкописът е разделен на части или глави, всяка от които е посветена на отделно откровение. Там се казва, че в наше време хората ще започнат да осмислят тези откровения в хода на постепенното развитие към една напълно духовна култура на Земята. Аз малко иронично вдигнах вежди и поклатих глава: - И значи ти наистина вярваш на всичко това? - Ами, според мен... - започна тя. - Само се огледай наоколо - прекъснах я аз, сочейки към тълпата под нас. - Ето ти го реалния свят. Да забелязваш някаква промяна? Едва бях изрекъл тези думи и от крайната маса долетя някаква ядна реплика. Не разбрах за какво се отнасяше, но бе изречена на такъв глас, че целият ресторант се смълча. Веднага ми мина през ума, че може да е станала нова кражба, но после стана ясно, че е кавга. Някаква жена на около 30 години се бе изправила на масата и гледаше с убийствен поглед мъжа насреща й. - Не! - кресна тя. - Цялата работа е, че всичко между нас е свършено! Ясно ли ти е? Свършено е! Тя се овладя, хвърли салфетката на масата и напусна. И двамата с Чарлийн се спогледахме. Бяхме шокирани, че това избухване бе станало тъкмо в момента, когато коментирахме хората наоколо. Чарлийн посочи с глава към мъжа, който бе останал сам и каза: - Ето, че светът се променя. - Но как? - не отстъпвах аз. - В Първото откровение се говори за тази промяна. Тя според свещеника в началото се усеща неосъзнато, като чувство на дълбока неудовлетвореност. - Неудовлетвореност ли? - Да. - Неудовлетвореност от какво? - Тъкмо в това е въпросът! Първоначално не си даваме сметка. Според Ръкописа в нас започва да се заражда един нов опит... В живота ни започва да се явява нещо особено, мигове на сила и вдъхновение. Първоначално ние не можем да ги определим, нито да ги задържим и когато ни напуснат, оставаме с чувство на неудовлетвореност от живота, който отново става съвсем обикновен. - И ти мислиш, че онази жена, която избухна, е обладана от такава именно неудовлетвореност? - Да. И тя е като другите. Ние всички искаме да се реализираме, да имаме всичко в живота. Това вечно неудовлетворено търсене е в основата на егоцентризма, който през последните десетилетия е заразил всичко - от Уолстрийт до уличните тайфи. Тя ме погледна право в очите. - А в отношенията помежду си проявяваме такава взискателност, че те стават направо невъзможни. Забележката й ме накара да си спомня последните ми две връзки. И двете бяха много силно в началото, но се разрушиха за по-малко от година. Чарлийн търпеливо почака да се обърна отново към нея. - Как по-точно се обясняват нашите лични връзки? - попитах аз. - Дълго разговарях със свещеника по този въпрос - отвърна тя. - Според него, когато двамата партньори в една връзка имат прекалени изисквания, когато всеки очаква другият да живее в нейния или неговия свят, да участва във всичко, което той или тя прави, неизбежно започва борба на междуличностни интереси. В думите й имаше основание. Последните ми две връзки се бяха изродили в междуличностната борба. И в двата случая се стигна до конфликти, защото всеки се чувстваше пренебрегнат. Времето сякаш не стигаше. Все не бяхме съгласни какво да направим, къде да отидем, чии интереси да предпочетем. Не можехме да решим какво ще правим през деня, защото искахме различни неща. - Именно този сблъсък на интереси - продължи Чарлийн - според Ръкописа ще направи невъзможно за хората да живеят по-дълго заедно. - Не е особено духовно твърдение - забелязах аз. - Същото казах и аз на свещеника - отвърна Чарлийн. - Той ми напомни, че доколкото болестта, обхванала обществото напоследък, води до чувство за неудовлетвореност и неспокойствие, проблемът е временен и ще намери своето решение. Ние вече започваме да осъзнаваме към какво се стремим, каква е същността на онази друга опитност, до която започваме да се докосваме. Когато се проникнем напълно от това съзнание, ще разберем и Първото откровение. Обядът пристигна и ние млъкнахме за няколко минути, докато сервитьорът ни долее вино и опитаме взаимно ястията си. Когато се протегна през масата да вземе хапка от моята сьомга, Чарлийн сбърчи нос и се разсмя. С нея се чувствах особено леко и свободно. - Добре тогава, каква е тази опитност, която трябва да постигнем? - попитах аз. - Какво се казва в Първото откровение? Тя се позапъна, не знаеше как да започне. - Случвало ли ти се е да чувстваш, че ти се иска да направиш нещо, да осъществиш някои неща в живота си, а да не знаеш как. И тъкмо вече си забравил и си се заел с друго, ненадейно срещнеш някого, прочетеш нещо или отидеш някъде и получаваш възможност да осъществиш онова, което си си представял? - Според свещеника - продължи тя - подобни случайности стават все по-често и по поразителен начин надхвърлят онова, което би могло да се нарече чиста случайност. Изглеждат предопределени, сякаш животът ни се ръководи от някаква необяснима сила. Такова преживяване внушава мистично усещане, вълнение, което кара човека да се чувства истински жив. Свещеникът говореше, че такива преживявания ни карат сами да ги търсим и да се стремим към тях. Все повече хора ежедневно се убеждават, че тези мистични събития са реални и изпълнени със смисъл, че зад нашия всекидневен живот се крие нещо друго. С това съзнание е свързано и Първото откровение. Тя ме погледна, очаквайки нещо да кажа, но аз замълчах. - Нима не разбираш? Първото откровение преосмисля тайната, която обгръща нашия живот на земята. Макар и да не разбираме тези мистични случайности, които преживяваме, все пак знаем, че са реални. Отново, както през детството усещаме, че животът има една скрита страна, която трябва да открием, че зад всичко видимо действа един невидим закон. Чарлийн се бе привела още по-близо до мен и жестикулираше убедително. - Значи ти наистина вярваш във всичко това, така ли? - попитах аз. - На времето си спомням, че и ти говореше за подобни преживявания - отвърна сериозно тя. Стъписах се от тази забележка. Та тя наистина беше права. По едно време непрестанно ме връхлитаха подобни случайности и аз даже се опитвах да им намеря психологическо обяснение. Но възгледите ми оттогава се бяха променили. Подобни схващания вече ми се струваха незрели и нереалистични. Дори бях престанал да им обръщам внимание. Обърнах се към Чарлийн и казах за свое оправдание: - Сигурно по онова време съм чел източна философия или християнски мистицизъм. Както и да е. Та според теб излиза, че това Първо откровение е писано много отдавна, така ли е, Чарлийн? Но сега нещата са се променили. Как едно толкова старо схващане за някакви си мистични случайности би могло да доведе до промяна в културата? Чарлийн се загледа в масата, после отново вдигна поглед към мене. - Не искам да ме разбираш неправилно - каза тя. - И по-рано са били преживявани и описвани подобни състояния. Всъщност и свещеникът спомена, че Първото откровение не е ново. В хода на човешката история отделни индивиди са се домогвали до съзнанието за тези случайности и тъкмо това съзнание стои зад много от големите постижения на философията и религията. Новото сега е в нарасналото количество на хората, които са готови да стигнат до това познание. Според свещеника настоящата промяна ще се осъществи, поради нарасналия брой на индивидите, достигнали до такова съзнание едновременно. - И какво по-точно има предвид? - В Ръкописа се твърди, че броят на хората, които осмислят тези случайности, рязко ще се увеличи през шестото десетилетие на двадесети век. Този брой ще продължи да нараства някъде докъм началото на идния век, когато тези индивиди ще достигнат определено количество - количество, което аз наричам критична маса. Ръкописът предрича, че когато се достигне тази критична маса, цялата култура ще започне да приема тези случайности сериозно. Всички ще започнат да си задават въпроса какъв е този мистичен процес, който стои в основата на човешкия живот на земята. И именно поставянето на този въпрос в широк мащаб ще направи възможно осъзнаването и на останалите откровения. - Той каза ли колко са тези откровения? - Не, но спомена за Второто откровение. Според него то дава възможност за една по-правилно тълкуване на събитията от новата история, което изяснява настъпващата промяна. - Спря ли се по-подробно на това? - Нямаше време. Имал някаква работа. Уговорихме се да се видим в дома му днес следобед, но не го намерих там. Три часа го чаках, но не дойде. Тай че ми се наложи да тръгвам, за да си хвана самолета за дома. - Значи не сте говорили повече. - Не. Не съм го виждала оттогава. - А и правителството е отрекло съществуването на такъв Ръкопис? - Да. - А кога стана всичко това? - Преди около месец и половина. Няколко минути се хранихме мълчаливо. Накрая Чарлийн вдигна очи и попита: - И така, какво мислиш? - Не зная - казах аз. Донякъде приемах скептично идеята, че хората подлежат на промяна. Но в същото време ме привличаше мисълта, че Ръкопис с подобно съдържание би могъл наистина да съществува. - Поне някакво копие не ти ли показа? - попитах аз. - Не. Разполагам само с бележките си. Замълчахме отново. - Разбираш ли - наруши мълчанието тя. - Наистина мисля, че тези идеи ще ти се сторят интересни. Погледнах я. - Имам нужда от доказателство за верността на този Ръкопис. Тя отново широко се усмихна. - Какво има? - попитах я. - Точно същото казах и аз. - На кого, на свещеника ли? - Да. - А той какво ти отвърна? - Каза, че доказателството е самият опит. - И какво има предвид? - Че Ръкописът се потвърждава от опита. Ако честно анализираме живота и преживяванията си до този исторически момент, ще установим, че идеите на Ръкописа са верни, че звучат правдоподобно. След като се подвоуми, тя попита: - А ти как ги намираш? Замислих се. Дали имаше нещо вярно във всичко това? Дали всички изпитваха това неудовлетворение, което чувствах аз, и дали то бе предизвикано от усещането през последните тридесет години, че в този живот има нещо, което не познаваме, което не се съдържа в опита? - Не мога да кажа със сигурност. Нужно ми е време да помисля. Излязох в градинката зад ресторанта и застанах зад една кедрова пейка с лице към фонтана. От дясната ми страна се виждаха примигащите светлини на летището и се чуваше шума на самолет, готвещ се за отлитане. - Какви красиви цветя - обади се Чарлийн зад мене. Аз се обърнах и я видях да приближава по алеята, загледана с възхита в лехите петунии и бегонии, които обграждаха редицата от пейки. Тя застана до мен и ме накара да я прегърна. В мен нахлуха спомени. Преди години, когато и двамата живеехме в Чарлотсвил, щата Вирджиния, редовно прекарвахме вечерите си заедно в разговори. Повечето от разговорите ни се въртяха около разни научни теории и психология. И двамата се чувствахме очаровани от тези разговори и един от друг. Поразителното беше, че въпреки това отношенията ни си оставаха платонични. - Страхотно се радвам да те видя отново - каза тя. - Зная - отвърнах аз. - Срещата ни извиква много спомени. - Чудно защо прекъснахме връзките си? - попита тя. Въпросът й отново ме върна назад. Спомних си последния път, когато видях Чарлийн. Тя ме изпрати до колата ми. По онова време аз се чувствах пълен с нови идеи и заминавах за моя роден град, за да работя с деца, преживели тежки травми. Струваше ми се, че зная как такива деца могат да преодолеят болезнените реакции и патологичните отклонения, които им пречеха да водят нормален живот. С течение на времето обаче установих, че методът ми се проваля. Наложи ми се да призная собственото си невежество. За мен си оставаше загадка по какъв начин хората биха могли да се освобождават от своето минало. Когато сега се обръщам назад към изминалите шест години, струва ми се, че този опит не е бил напразен. И все пак имах потребност да стигна по-далеч в търсенията си. Но в каква посока? Как бих могъл да го постигна? Само един-два пъти си бях спомнил за Чарлийн, откакто тя ми бе помогнала да стигна до идеите си за детската травма, и ето, че тя отново се бе върнала в живота ми - и разговорът ни бе все така вълнуващ, както в миналото. - Вероятно, защото работата ми напълно ме погълна - казах аз. - И с мен стана така - отвърна тя. - Във вестника беше непрекъсната въртележка. Нямах време да вдигна очи. Забравих за всичко останало. Аз я прегърнах през рамо. - Знаеш ли, Чарлийн, бях забравил колко е приятно да се говори с теб. Разговорите ни са толкова леки и непринудени. Очите и усмивката й потвърждаваха усещането ми. - Зная - каза тя. - Аз самата цялата се изпълвам с енергия от разговорите си с тебе. Тъкмо се канех да кажа още нещо, когато Чарлийн отправи поглед през рамото ми към входа на ресторанта. Лицето й пребледня и на него се изписа тревога. - Какво има? - попитах аз и обърнах поглед нататък. Няколко души вървяха към паркинга и си говореха, но в това нямаше нищо необичайно. Отново се обърнах към Чарлийн. Тя все още изглеждаше разтревожена и объркана. - Какво стана? - повторих аз. - Видя ли оня мъж до предната редица на колите - със сивата риза? Отново се обърнах към паркинга. Още една група хора излизаше през вратата. - Какъв мъж? - Мисля, че вече не е там - взираше се тя. Погледна ме в очите. - Хората от околните маси казаха, че мъжът, който откраднал куфара ми, имал проредяла коса и брада и носел сива риза. Струва ми се, че току-що го видях там при колите... Гледаше към нас. Стомахът ми се сви от притеснение. Казах на Чарлийн, че веднага се връщам и излязох на паркинга да се огледам, като внимавах да не се отдалечавам много. Не видях никой, който да отговаря на описанието. Когато се върнах на мястото си, Чарлийн пристъпи към мен и каза тихо: - Дали пък онзи човек не е предположил, че разполагам с копие на Ръкописа и затова да ми е взел куфара? И сега се опитва да го върне? - Не зная - казах аз. - Но ще се обадим пак в полицията и ще им кажем какво си видяла. Мисля, че трябва да проверят също и пътниците от твоя самолет. Влязохме и се обадихме на полицията. Когато пристигнаха, информирахме ги за станалото. Те преглеждаха всяка кола в продължение на двайсетина минути, след което казаха, че нямат повече време. Наистина, съгласиха се да направят проверка на всички пътници от самолета на Чарлийн. Когато полицаите си тръгнаха, ние с Чарлийн отново застанахме край фонтана. - За какво говорехме, преди да зърна онзи човек? - попита тя. - Говорехме за нас - отвърнах аз. - Чарлийн, защо реши да ми кажеш за всичко това? Тя озадачено ме изгледа. - Когато бях в Перу и онзи свещеник ми разказваше за Ръкописа, мисълта за тебе непрекъснато ми се въртеше в главата. - О, наистина ли? - В началото не обърнах внимание на това - продължи тя, - но когато се върнах във Вирджиния, всеки път щом помислех за Ръкописа, се сещах и за тебе. Няколко пъти се канех да ти се обадя, но все нещо ме отклоняваше. После ми възложиха работа в Маями, където отивам сега. Щом кацнахме, веднага потърсих в тефтерчето си твоя номер. Телефонният ми автомат информира, че могат да те търсят край езерото само в краен случай, но аз все пак реших, че няма да е зле да ти се обадя. Просто не знаех какво да мисля. Погледнах я и казах най-сетне: - Да, разбира се. Толкова се радвам, че се обади. Чарлийн си погледна часовника. - Закъснявам. Трябва да се връщам на летището. - Ще те закарам - казах аз. Спряхме пред главния вход и се отправихме към мястото за оставяне на багажа. Оглеждах се внимателно за нещо необичайно. Когато пристигнахме, самолетът вече се готвеше за отлитане и един от полицаите, с които се бяхме срещнали, правеше проверка на пътниците. Приближихме и той ни обясни, че е проверил всички, които се качват, но никой не отговарял на описанието на крадеца. Благодарихме му и когато си отиде, Чарлийн се обърна към мене и ми се усмихна. - Трябва да тръгвам - каза тя и протегна ръце да ме прегърне. - Ето ти телефонните ми номера. И нека този път да поддържаме връзка. - Чуй ме - казах аз, - искам да внимаваш и ако забележиш нещо необичайно, да се обадиш на полицията! - Не се тревожи за мен - отвърна тя. - Всичко ще бъде наред. Ние се погледнахме в очите, сякаш да си кажем много неща. - Какво смяташ да правиш с този Ръкопис? - попитах аз. - Не зная. Ще следя всяка информация, свързана с него. - Ами ако бъде забранено да се разпространява информация? Тя отново ме стрелна с обичайната си широка усмивка. - Знаех си аз, че няма да останеш безразличен към този Ръкопис. Такава идея не може да не ти хареса. Ами ти какво смяташ да правиш? Свих рамене. - Вероятно ще се опитам да узная повече. - Прекрасно. Кажи ми, ако разбереш нещо. Ние отново се сбогувахме и тя се отдалечи. Видях я как се обърна и ми махна с ръка, след което изчезна в коридора. Върнах се при моя джип и потеглих обратно към езерото. Спрях само на едно място да налея бензин. Щом пристигнах, излязох на закритата веранда и се отпуснах в един люлеещ се стол. Песни на щурци и квакане на жаби изпълваха нощта. Някъде в далечината долиташе печалния глас на козодой. Отвъд езерото луната се бе снижила на запад и хвърляше надипленото си отражение върху водната повърхност. Тази вечер се бе случило нещо наистина любопитно, но аз си оставах скептично настроен по отношение на цялата тази идея за културна трансформация. Както повечето хора, и аз се увличах от социалния идеализъм на шестдесетте и седемдесетте години, че дори и от духовните интереси на осемдесетте. Въпреки това трудно можеше да се определи какво става всъщност. Що за нова информация би могла да се появи, та да промени целия човешки свят? Всичко това звучеше твърде идеалистично и отвлечено. Та нали хората са живели на тази планета от дълги векове? Защо се налага да проникнем в смисъла на своето съществуване с такова голямо закъснение? Стоях загледан във водата още няколко мига, след което угасих светлината и отидох в спалнята да почета. На другата сутрин се събудих внезапно. Бях сънувал нещо, което се запечата в съзнанието ми. Няколко минути стоях вторачен в тавана на спалнята и ясно си припомних целия сън. Вървях през някаква гора и търсех нещо. Гората бе огромна и невероятно красива. Озовавах се в редица ситуации, в които се чувствах напълно объркан и изгубен, не знаех какво да правя. И се появяваше някой, който ми посочваше накъде да тръгна. Така и не разбрах какво всъщност търсех, но след този сън се събудих и невероятно бодър и уверен в себе си. Седнах в леглото. Един слънчев лъч проникваше през стъклото и озаряваше една просека от стаята, в която просветваха прашинки. Станах и отидох да дръпна пердетата. Денят бе лъчезарен: синьо небе, ярко слънце. Лек ветрец нежно полюшваше дърветата. Обикновено по това време на деня водната повърхност на езерото е надиплена и блестяща, а вятърът обгръща с хлад влажната кожа на плувеца. Излязох и се гмурнах под водата. После изплувах на повърхността по средата на езерото и се обърнах по гръб, за да погледнем познатите си планини. Езерото се намираше в долина, обградена от три планински вериги и гледката, която се откриваше от него, беше изключителна. Беше я открил моят дядо, когато бил млад. Преди сто години като момче той за първи път кръстосвал тези планини - едно любознателно, впечатлително дете сред този все още див свят, в който живеели пуми, глигани, а имало и някои индиански паланки по северния склон. Тогава дядо ми се заклел, че един ден ще живее в тази забележителна долина с огромни стари дървета и седем извора, и накрая бе успял да изпълни своята клетва. По-късно си бе направил изкуствено езеро и къщичка и често се разхождаше из околността с малкия си внук. Никога не успях да разбера от какво толкова бе запленен дядо ми в тази долина, но се постарах да запазя земята, дори когато тя бе застрашена от настъплението на цивилизацията. От средата на езерото, близо до върха на северния склон, се издаваше една скала. Дядо ми често ходеше там. Вчера и аз се изкачих до нея. Исках да намеря успокоение в гледката, ароматите и воя на вятъра сред върхарите на дърветата. И докато седях така и разглеждах езерото и гъстата зеленина на долината под мене, постепенно се почувствах по-добре, сякаш енергията на мястото и перспективата премахнаха някакъв блокаж в съзнанието ми. Само няколко часа подир туй аз вече говорех с Чарлийн и слушах нейния разказ за Ръкописа. Заплувах обратно и излязох от водата, като се улових за дървения пилон пред бараката. Направо да не повярваш. Идвам аз да се скрия тук сред тези хълмове, напълно разочарован от живота, и изведнъж, като по поръчка, се появява Чарлийн и ми обяснява причината, поради която се чувствам така неудовлетворен - опирайки се на някакъв стар ръкопис, който обещава да разкрие тайната на човешкото съществуване. Но в същото време разбрах, че пристигането на Чарлийн е тъкмо онзи вид случайност, за каквито се говореше в Ръкописа - то всъщност не можеше да бъде проста случайност. Дали пък този древен документ не бе верен? Дали наистина, въпреки целия ни негативизъм и цинизъм, постепенно не се изграждаше едно критично количество хора, които осъзнаха наличието на подобен вид случайности? Дали пък хората в настоящия момент наистина нямаше да проникнат в същността на това явление, с което да стане възможно да разберат и смисъла на самия живот? Какво ли би означавало едно такова ново схващане? Дали останалите откровения в Ръкописа нямаше да ни разкрият това, както бе твърдял свещеникът? Трябваше да взема решение. ръкописът откриваше пред мен една нова цел, нова перспектива за живот. Въпросът беше - какво да правя оттук нататък? Дали да спра дотук, или да се опитам да узная нещо повече? Мина ми през ум, че това може би криеше опасност. Кой ли бе откраднал куфара на Чарлийн? Дали някой от онези, които искаха да потулят следите на Ръкописа? И как можех да разбера това? Премислях дълго всички възможни рискове, но най-сетне връх взе моят оптимизъм. Реших, че няма защо да се безпокоя. Ще бъда внимателен и предпазлив. Влязох и набрах телефона на най-пространно рекламираната във вестника пътна компания. Агентът, с когото разговарях, прие да ми уреди пътуването за Перу. Всъщност тъкмо се бе получил отказ за един резервиран билет, който можех да взема - при това с резервация също за хотел в Лима. Можех да получа всичко това с отстъпка от цената, каза агента - в случай че имам възможност да отпътувам подир три часа. Три часа ли?"

• rima
  " May 21

  Селестинското пророчество РАЗШИРЕНО НАСТОЯЩЕ Събрах с шеметна скорост багажа си и препуснах с колата по магистралата, тъй че се озовах на летището в последния момент, колкото да си взема билета и да хвана самолета за Перу. Когато се добрах до мястото си до прозорчето в дъното, се отпуснах, оборен от умората. Имах намерение да подремна, но когато затворих очи, се оказа, че не мога да се освободя от напрежението. Почувствах се разколебан и притеснен относно това пътуване. Дали пък не беше малко налудничаво да тръгнеш ей-така - без никаква подготовка. И къде щях да ходя в Перу? Към кого да се обърна? Онази вътрешна увереност, която имах край езерото, започваше бързо да отстъпва пред скептицизма. И Първото откровение, и цялата тази идея за културен прелом започнаха да ми се струват фантастични и нереалистични. И колкото повече мислех, толкова повече хипотезата за Второ откровение започваше да ми се струва също така малко вероятна. Как би могла една историческа преоценка да обясни идеята за случайностите и да накара общественото съзнание да я възприеме? Опитах се да релаксирам и си поех дълбоко дъх. Сигурно това пътуване ще се окаже напразно, реших аз. Нищо повече от едно кратко посещение до Перу и обратно. Малко прахосани пари без особени последствия. Самолетът се разтърси и се отдели от пистата. Затворих очи и усетих как ми се завива свят, докато огромният аероплан набра скорост и се издигна, навлизайки сред гъстата облачна пелена. Когато достигнахме летателна височина, аз най-сетне се отпуснах и заспах. След трийсетина-четирийсет минути едно рязко движение ме събуди и аз реших да отида в кабината за почивка. Когато минавах през коридора, направи ми впечатление един висок мъж с кръгли очила, който разговаряше със стюарда. Той ме стрелна мигновено с очи и продължи разговора си. Имаше тъмнокестенява коса и изглеждаше около четиридесет и пет годишен. В първия миг ми се стори, че го познавам, но после разбрах, че съм се припознал. На минаване долових реплика от разговора. - Все пак ви благодаря - казваше мъжът. - Просто си помислих, че след като пътувате до Перу толкова често, може да сте чули нещо за Ръкописа. Обърна се и се отправи към предната част на самолета. Останах като поразен. Дали имаше предвид същия Ръкопис? Отидох в кабината за отдих и се опитах да обмисля какво да предприема. Искаше ми се да забравя за него. Той може би имаше предвид някакъв друг ръкопис. Върнах се на мястото си и отново затворих очи, решен да залича случката от съзнанието си. Добре че не ми се налагаше да питам този човек какво има предвид. Но докато седях, си спомних вълнението, което бях изпитал край езерото. Ами ако той наистина имаше информация за Ръкописа, тогава? Ако не разпитвам, не ще узная нищо. Подвоумих се още известно време, после станах и се отправих към предната част на самолета. Той седеше някъде по средата на реда. Точно зад него имаше едно празно място. Върнах се и казах на стюарда, че искам да се преместя, взех си нещата и заех мястото. Подир няколко мига го потупах по рамото. - Извинете ме - казах аз. - Чух ви да споменавате някакъв ръкопис. Не говорехте ли за онзи, който е бил намерен в Перу? Той ме погледна изненадано, после предпазливо. - Да, за него - отвърна след известно колебание. Аз се представих и обясних, че моя приятелка е била наскоро в Перу и е научила за съществуването на Ръкописа. Той видимо си отдъхна и се представи като Уейн Добсън, професор по история в Нюйоркския университет. Докато говорех, усетих, че съседът ми ме стрелка раздразнено с очи. Беше се облегнал на мястото си и се опитваше да заспи. - Вие виждали ли сте Ръкописа? - попитах професора. - Части от него - отвърна той. - Ами вие? - Не, но моята приятелка ми разказа за Първото откровение. Мъжът до мен се размърда. Добсън погледна към него. - Извинете, господине. Разбирам, че ви притесняваме. Не предпочитате ли да си разменим местата? - Да - отвърна онзи. - Така ще е най-добре. И тримата се изправихме на пътеката, после аз се промъкнах на мястото до прозореца, а Добсън седна до мене. - Кажете ми, какво знаете за Първото откровение - попита Добсън. Известно време мълчах и се опитвах да подредя мислите си. - Доколкото разбирам, Първото откровение се отнася до мистичните случайности, които могат да променят живота на човека, като го накарат да разбере, че зад тях се крие нещо друго. Стори ми се, че думите ми звучат абсурдно. Добсън долови моето притеснение. - А какво е вашето мнение във връзка с това откровение? - попита той. - Не зная какво да мисля - отвърнах. - Не звучи кой знае колко съвременно, не е ли така? Май ви се ще да се откажете от всичко това и да се върнете към по-практичните си проблеми? Разсмях се и кимнах утвърдително. - Е, всеки има подобна склонност. Дори и когато наистина разберем, че има нещо отвъд видимостта на този живот, по навик приемаме, че то е непознаваемо, докато най-сетне напълно отхвърлим подобна мисъл. Затова се явява необходимостта от Второто откровение. В него това ново съзнание намира потвърждение в историческия развой на човечеството и така добива по-голяма валидност. Кимнах с глава. - Значи, като историк вие сте на мнение, че е вярно предсказаното в Ръкописа за бъдеща глобална трансформация на човечеството? - Да. - И то именно като историк? - Да! Ако се гледа правилно на историята - той си пое дълбоко дъх. - Повярвайте ми. Казвам го като човек, който е прекарал множество години в неправилно изучаване и преподаване на история. През цялото време насочвах вниманието си само върху технологическите постижения на цивилизацията и онези велики хора, които ги бяха осъществили. - И кое е неправилното в този подход? - От тази гледна точка нищо. Но истински важното е мирогледът на всеки исторически период, онова, което хората чувстват и мислят. Дълго време ми трябваше, за да проумея това. Историята е предназначена да ни даде познание за онзи по-широк контекст, в който се вписва нашият живот. Историята не е просто технологическа еволюция; тя е еволюция и на мисленето. Ако разберем с какво светоусещане са живели хората преди нас, бихме разбрали по-добре собствените си възгледи и това какъв е нашият принос за бъдещия прогрес. Бихме могли да открием къде са нашите корени в дългия ход на Цивилизацията и така по-лесно да разберем накъде отиваме. Той млъкна, но след малко добави: - Второто откровение ни предоставя тъкмо тази историческа перспектива, поне що се отнася до западната мисъл. Това поставя предсказанията на Ръкописа в по-широк контекст и показва не само тяхната достоверност, но и неизбежността им. Попитах Добсън кои от откровенията е виждал и той отвърна, че само първите две. Открил ги след кратко пътуване до Перу преди три седмици, което слуховете за Ръкописа го накарали да предприеме. - Щом пристигнах в Перу - продължи той, - срещнах двама души, които потвърдиха съществуването на Ръкописа, но ужасно се страхуваха да говорят за него. Казаха, че правителството направо е обезумяло и е заплашен животът на всеки, който притежава копия на Ръкописа или разпространява информация за него. Лицето му стана сериозно. - Доста се обезкуражих. Но не след дълго разбрах от един сервитьор за някакъв свещеник, който често говорел за Ръкописа. Според сервитьора свещеникът се опитвал да се противопостави на усилията на правителството да укрие този исторически документ. Не устоях на изкушението да посетя свещеника в неговия дом. На лицето ми сигурно се бе изписало удивление, защото Добсън попита: - Какво има? - Онази моя приятелка, която ми разказа за Ръкописа, също беше узнала за него от някакъв свещеник. Той не й казал името си, но разговарял с нея веднъж относно Първото откровение. Имали уговорена среща да се видят пак, но той не дошъл. - Нищо чудно да е същият човек - каза Добсън, - защото аз също не можах да го намеря. Къщата беше заключена и изглеждаше безлюдна. - И вие ли не го видяхте? - Не, но реших да огледам къщата. В задната част имаше стар отворен килер и аз реших да видя какво има вътре. Зад купчина стари вещи под една паднала дъска открих преводи на Първото и Второто откровение. Той ме погледна многозначително. - Значи ги намерихте случайно? - Да. - А сега носите ли ги със себе си? - Не. Реших да ги проуча внимателно, след което ги поверих на свои колеги. - Можете ли да ми кажете по-подробно какво се съдържа във Второто откровение? - След продължително мълчание Добсън се усмихна и кимна с глава. - Струва ми се, че тъкмо за това ни е срещнала съдбата. Второто откровение дава една по-широка историческа перспектива на нашето преходно съзнание. В края на деветдесетте години завършва не само двадесети век, но и цяло едно хилядолетие от историята. Второто хилядолетие е към своя край. Ние, хората от Запада, няма да успеем да разберем какво ни предстои, преди да осъзнаем какво всъщност се е случило през този отминаващ хилядагодишен период. - Какво по-точно се казва в Ръкописа по този въпрос? - попитах аз. - Че в края на второто хилядолетие - тоест в наши дни - ще можем цялостно да осмислим този исторически период и онази главна доминанта, която се е развила през втората половина на хилядолетието, в периода на Новото време, както го наричаме. Осъзнаването на случайността като фактор в живота е един вид събуждане от тази основна доминанта на епохата. - И каква е тази доминанта? - попитах аз. Той се усмихна загадъчно. - Готов ли си да преосмислиш хилядолетието? - Да, разбира се, разкажи ми за това. - Разказът в това отношение не е достатъчен. Спомни си какво ти казах преди: за да разбере историята, човек трябва да си даде сметка как се е развил неговият личен мироглед и какво влияние е оказал върху него мирогледът на хората, живели преди. Хиляда години са били необходими, за да се развие модерния възглед за света. тъй че за да разбереш какво представляваш днес, трябва да се върнеш назад към 1000-ната година и след това да извървиш целия път през хилядолетието, сякаш си го изживял лично. - А как да стане това? - Аз ще ти покажа. Все още се колебаех. Плъзнах поглед надолу, към земната повърхност под нас. Имах чувството, че времето започва да протича различно. - Ще се опитам - съгласих се накрая аз. - Добре - каза той. - Представи си, че живееш в началото на хилядолетието, през така наречените Средни векове. Първото нещо, за което трябва да си дадеш сметка, е, че мирогледът по онова време е бил диктуван от мощните клерикали на Християнската църква. Поради своето положение в обществото, тези хора са имали огромно влияние върху съзнанието на народа. А светът според тях е духовен по своята същност. Те изграждат един мироглед, в основата на който стои тяхната собствена представа за Божия план. - Представи си себе си в този момент - продължи той. - Ти се оказваш принадлежащ на една каста, унаследена от твоя баща - а това са били предимно селяни или аристократи - и знаеш, че си завинаги закрепостен към тази каста. Но при всички случаи, към която и каста да принадлежиш, с каквото и да се занимаваш, ти скоро разбираш, че всичко това е вторично по отношение на духовната реалност на живота, така както тя бива зададена от духовенството. Внушава ти се, че смисълът на живота е да преминеш през определено духовно изпитание. Духовниците ти обясняват, че Бог е поставил човечеството в центъра на своята вселена, в центъра на целия космос, и то с една-единствена цел: да постигне или да не постигне спасение. И в това изпитание трябва правилно да се избере между две противоположни сили: Божествената сила и скритите изкушения на дявола. - Но трябва добре да знаеш, че в това двуборство ти не можеш да решаваш сам - продължи той. - Като отделна личност ти всъщност не си способен със собствени сили да определяш своето място в това отношение. Тази сфера на компетентност е предоставена на духовенството; на него е дадено да тълкува писанията и да ти казва на всяка крачка от твоя път дали си в съгласие с Бога, или си попаднал под изкушенията на дявола. Ако следваш техните указания, чака те сигурна награда на небето. Но ако не успееш, тогава... биваш отлъчен и прокълнат. Добсън ме гледаше съсредоточено. - Според Ръкописа всеки аспект на Средновековния свят се определя според понятията на отвъдния свят. Всички явления на живота - от внезапната буря или земетресение до добрата реколта или смъртта на любим човек - се тълкуват като Божия воля или дяволско изпитание. Не съществуват такива понятия като атмосферни закономерности, геологически сили, култивиране на растенията или болести. Всичко това се появява едва по-късно. Сега-засега ти напълно вярваш на духовенството; приемаш света за даденост, която действа единствено движена от свръхестествени сили. Той спря да говори и ме погледна. - Там ли си? - Да, виждам този свят. - Добре, представи си, че той започва да се разпада. - Какво имаш предвид? - Средновековният мироглед, твоят мироглед, започва да се разпада през четиринайсети-петнайсети век. Първо започваш да забелязваш известна непристойност от страна на самото духовенство: то тайно нарушава своите обети за целомъдрие например или си затваря очите, когато законите на писанието биват нарушавани от официалните власти. Тези непристойности те ужасяват, защото свещенослужителите се представят за единствената връзка между самия теб и Бога. Спомни си, че те са единствените, които могат да тълкуват писанията, единствените, които могат да съдят за твоето спасение. Ти си готов открито да им се противопоставиш. Група от хора, водени от Мартин Лутер, призовава за пълно скъсване с папското християнство. Духовенството е корумпирано, твърдят те и искат да се постави край на властта на свещенослужителите над умовете на хората. Трябва да се учредят нови църкви, основани на идеята, че писанията са достъпни за всеки човек и всеки може да ги тълкува свободно, без посредници. Докато ти гледаш недоверчиво, бунтът успява. Свещенослужителите започват да губят битката. Векове наред тези хора са диктували своето мнение на света и ето че пред очите ти започват да губят доверие. Вследствие на това всичко в света бива поставено под въпрос. Ясната представа относно същността на вселената и човешкото предназначение на земята, основана на описанието на клерикалите, започва да се разпада. Ти, както и всички хора от западната култура се озовавате в едно твърде неопределено положение. Та нали сте свикнали да имате над себе си един авторитет, който да определя реалността вместо вас, и без тази външна сила, която да ви насочва, вие се чувствате изгубени и объркани. Щом реалността и смисълът на човешкото съществуване не са такива, каквито ги определя духовенството, какви са тогава те? Той мълча известно време. - Представяш ли си въздействието на този момент върху хората от онова време? - Да, мога да доловя тяхната обърканост. - Слабо е да се каже обърканост – отвърна той. – Осъществил се е огромен прелом. Старият мироглед е бил повсеместно променен. Фактически около 1600-та година астрономите потвърждават със сигурност, че слънцето и звездите не се въртят около земята, както е твърдяла църквата. Станало ясно, че земята е само малка планета, която се върти по своята орбита около едно малко слънце в една галактика, състояща се от билиони подобни звезди. Той се приведе към мен. - Това е от особено значение. Човечеството загубва своето централно място в Божията вселена. Разбираш ли какво въздействие е оказало това? Когато вече ставаш свидетел на климатичните условия или на развитието на растенията, или пък на това как някой умира, ти изпитваш единствено тревожна обърканост. В миналото би могъл да кажеш, че Бог е отговорен за всичко или пък дяволът. Но с разпадането на средновековния свят, тази увереност също се разпада. Всичко, което до този момент си приемал за даденост, се нуждае от преосмисляне – и най-вече природата на Бога и твоите взаимоотношения с Бога. - С това съзнание – продължи той – започва Новото време. Развива се дух на демократизъм и растящо недоверие в папската и кралската власт. Определенията на вселената, основани на предположения и вяра в писанията, вече не се приемат автоматично. Въпреки чувството за несигурност, ние не желаем повече някоя нова група от хора като духовенството да упражнява диктат над нашия свят. Ако си бил там, ти би участвал в установяването на нови пълномощия на науката. - Какво? Той се засмя. - Щеше да се взреш в необятната, неизвестна вселена и щеше да си помислиш, че хората се нуждаят от една нова система за изследване на този свят. И щеше да назовеш този нов начин на преоткриване на света научен подход, който не е нищо друго освен подлагане на една идея за вселената на проверка, достигане до определено заключение и предоставяне правото на другите да съдят за неговата истинност. - И тогава – продължи той – ти щеше да подготвиш изследователи, всеки от които въоръжен с определен научен метод, и щеше да им предоставиш историческата мисия: Изследвайте това място и как функционира то и какво означава това, че ние сме се озовали да живеем тук. - Хората вече са с разклатено доверие в една вселена, управлявана от Бога, а оттам и в самия Бог. Но те остават с чувството, че разполагат с метод, с една основана на всеобщо съгласие процедура, посредством която може да се установи природата на всичко наоколо, включително и на Бога, както и смисъла на човешкото съществуване. Затова изследователите получават задачата да установяват в какво се състои човешкото предназначение на земята и да докладват за него. Той млъкна и ме погледна. - В Ръкописа се казва, че от този момент води началото си онази доминанта, от която трябва да се освободим сега. Изследователите си поставят задачата да дадат пълно обяснение на нашето съществуване, но поради сложния характер на вселената, те не успяват да се справят непосредствено с тази задача. - Каква е тази доминанта? - Върни се отново към онзи момент от историята – каза той. – Когато научният метод не успява веднага да предложи една нова картина за Бога и човешкото предназначение на земята, чувството за несигурност и липсата на смисъл заляга дълбоко в западната култура. Появява се потребност от друго занимание, докато бъде даден отговор на тези въпроси, и се стига до едно наглед логично разрешение. Хората се споглеждат и си казват: “Ами след като изследователите още не са стигнали до едно духовно решение, защо, докато чакаме, да не насочим вниманието си изцяло към света тук и сега? Ние знаем достатъчно, за да извлечем облагите на този свят, защо междувременно не поработим, за да подобрим своя жизнен стандарт и да осигурим живота си? Той ме погледна и ми се усмихна. - И ето че точно това сме направили. Преди четири века! Отърсили сме се от чувството за несигурност, като сме взели нещата в свои ръце, насочили сме усилията си да овладеем Земята и да използваме нейните ресурси, за да подобрим своя жизнен стандарт, и едва сега, в края на хилядолетието, виждаме какво всъщност се е случило. Насочили сме временно вниманието си към нещо, което постепенно се е превърнало в доминанта на нашия живот. Оказали сме се изцяло погълнати от това да си създадем една светска, икономическа стабилност на мястото на духовната, която сме изгубили. Въпросът на мястото на духовната, която сме изгубили. Въпросът – какъв е смисълът на нашия живот, какви са неговите духовни измерения – е бил изтласкан встрани и съвършено забравен. Той се вгледа в мен и каза: - Постепенно работата ни за подобряване условията на живот се е превърнала в смисъл на този живот и ние постепенно, методично сме започнали да забравяме нашия първоначален въпрос… Забравяме, че все още не знаем защо живеем. През прозорчето долу се забелязваше голям град. Ако се съдеше по маршрута на полета, това сигурно беше Орландо, Флорида. Бях поразен от геометричните очертания на улиците и булевардите, от планираната и подредена конфигурация, построена от хората. Погледнах към Добсън. Той седеше със затворени очи и вероятно спеше. Преди това около час ми бе говорил още за Второто откровение, после обядвахме и аз му разказах за Чарлийн и за причината, която ме бе накарала да тръгна за Перу. Подир туй единственото ми желание бе да съзерцавам облаците и да размисля над думите му. - Е, как ти се струва Второто откровение? – попита ненадейно той. – Разбираш ли го? - Не съм съвсем сигурен. Той посочи с глава останалите пътници. - Нямаш ли чувството, че си се сдобил с по-ясна перспектива за света? Не виждаш ли колко заслепени са всички? Тази перспектива обяснява много неща. Колко хора познаваш, които са маниаци на тема работа, които не могат да излязат от дълбокия си стрес, не могат да спрат и да се огледат? Ускореният ритъм на съществуване им помага да не мислят и свежда живота им само до практически съображения. Те вършат всичко това, за да не си поставят въпроса защо живеят. - Второто откровение обогатява нашето съзнание за историческо време – добави той. – Показва ни как да гледаме на културата не само от гледна точка на нашия собствен живот, но и от гледна точка на цялото хилядолетие. То ни разкрива нашата доминанта и по този начин ни издига над нея. Ти току-що доби представа за този по-дълъг исторически период и сега живееш в едно разширено настояще. Когато вече се вгледаш в света на хората, ще можеш да забележиш тяхната маниакална ангажираност единствено с икономическия просперитет. - Но какво лошо има в това? – запротестирах аз. – Та нали именно то е направило от Запада една велика цивилизация. Той високо се изсмя. - Ти, разбира се, си прав. Никой не твърди, че има нещо лошо. Всъщност в Ръкописа се казва, че тази доминанта е била необходим етап от развитието, една от степените на еволюцията. Сега обаче е крайно време да престанем да проектираме себе си единствено в този свят. Време е вече да се отърсим от тази доминанта и да преосмислим своя главен въпрос. Какъв е смисълът на живота ни на земята? Защо всъщност сме тук? Аз дълго останах загледан в него и накрая попитах: - Смяташ ли, че останалите откровения дават обяснение на този смисъл? Добсън вирна глава. - Мисля, че си струва да се види. Надявам се Ръкописът да не бъде унищожен, преди да имаме възможност да открием това. - А как си мисли перуанското правителство, че може да унищожи важен исторически документ и това да му се размине? – попитах аз. - Ще го направят тайно – отвърна той. – Официалното становище е, че такъв Ръкопис изобщо не съществува. - Струва ми се, че научната общност ще надигне глас. Той ме погледна с израз на решителност. - Точно така е. Именно за това се връщам в Перу. Аз представлявам десет видни учени, които държат оригиналният ръкопис да получи публичност. Изпратих писмо до отговорни представители на перуанското правителство, в което ги информирам за своето пристигане и искам тяхното съдействие. - Разбирам. Чудно как ли ще реагират. - Вероятно ще се опитват да отричат. Но във всеки случай това като начало поставя въпроса официално. Той извърна глава дълбоко замислен и отново се загледа през прозореца. Аз погледнах надолу и ми мина през ума, че самолетът, в който пътуваме, е въплъщение на четиривековен технически прогрес. Наистина доста се бяхме научили да използваме земните ресурси. Колко ли хора, колко ли поколения наред са градили материалите и познанията, за да стане възможно изобретяването на този самолет? А колко други са прекарали целия си живот, съсредоточени върху някой дребен аспект, върху някой от етапите на създаването му, без дори да вдигнат глава от това занимание? И внезапно целият този исторически момент, който обсъждахме с Добсън, стана сякаш интегрална част от моето съзнание. Ясно си представих хилядолетието, сякаш сам го бях преживял. Преди хиляди години бяхме живели в свят, в който Бог и духовността са имали ясни измерения. После сме загубили този свят или по-точно, решили сме, че съществува и нещо друго. Поставили сме на учените задачата да ни открият истината и да ни докладват за нея и когато това се е оказало прекалено дълъг процес, сме си поставили нова, светска задача – да овладеем земния свят и да си създадем по-добри условия на живот. И наистина го бяхме овладели. Открили бяхме, че металните руди могат да се топят и превръщат във всякакви уреди. Бяхме изобретили различни източници на енергия – в началото парни, после – дизелови и накрая – електрически и ядрени. Бяхме развили селското стопанство и промишленото производство и сега разполагахме с огромни запаси от материални блага и широка система за разпространението им. Тласък към всичко това бе повикът за прогрес, желанието на индивида да бъде материално осигурен, да запълни с нещо живота си, докато чака да узнае истината. Бяхме решили да си осигурим по-удобен и по-приятен живот за нас и нашите деца и само за около четиристотин години тази човешка дейност бе създала един свят, в който да могат да бъдат произведени всички житейски блага. Проблемът бе, че нашите целенасочени, маниакални усилия да победим природата и да живеем по-добре бяха отровили природата и я бяха довели до ръба на унищожението. Станало бе невъзможно да продължаваме по този начин. Добсън беше прав. Второто откровение доказваше, че едно ново съзнание е просто неизбежно. Ние сме постигнали своята цел. Постигнали сме дотук своята колективна воля и оттук нататък тази доминанта търпи крах. Налага се да насочим вниманието си към нещо друго. Почти виждах как енергията на Новото време започва да намалява с наближаване края на хилядолетието. Една четиривековна мания стигаше до своя завършек. Ние бяхме създали средствата за материална осигуреност и вече бяхме готови – готови за старт – за да открием смисъла на всичко това. По лицата на спътниците си забелязах следи от тази доминанта, но ми се струваше, че виждам и някои симптоми на пробуждане. Колко ли хора, питах се аз, са забелязали вече наличието на закономерни случайности? Самолетът се наклони напред и започна да се спуска. Стюардът обяви, че скоро кацаме в Лима. Казах на Добсън името на хотела, в който щях да отседна и го попитах за неговия. Оказа се, че той се намира на два-три километра от моя. - Какво смяташ да правиш? – попитах аз. - Тъкмо обмислям това – отвърна той. – Вероятно първо ще посетя Американското посолство и ще ги уведомя защо съм тук, просто от протоколни съображения. - Добра идея. - Подир туй ще проведа разговори с колкото се може повече перуански учени. Учените от университета в Лима вече ми заявиха, че не знаят нищо за Ръкописа, но има учени, които работят върху различни разкопки и може би те ще имат желание да говорят. Ами ти? Какви са твоите намерения? - Нямам такива – отвърнах аз. – Имаш ли нещо против да те придружа? - Ни най-малко. Смятах да ти го предложа. Когато самолетът се приземи, ние си взехме багажа и се уговорихме да се срещнем по-късно в хотела на Добсън. Излязох и махнах на едно такси в спускащия се здрач. Въздухът беше сух, подухваше свеж ветрец. Щом таксито потегли, едно друго такси веднага ни последва, после поизостана сред другите коли. Минахме няколко завоя, а то не се отклоняваше от нас и аз успях да различа на задната седалка един силует. Стомах ме присви от напрежение. Помолих шофьора, който говореше английски, да не кара право към хотела, а известно време да се върти наоколо. Той се съгласи без коментар. Таксито продължи да ни следва. Какво ли означаваше всичко това? Когато стигнахме до хотела, казах на шофьора да ме почака в колата, след което отворих вратата и се направих, че плащам сметката. Таксито, което ни следваше, спря на известно разстояние от нас, мъжът излезе и се отправи към входа. Тогава аз скочих обратно в колата, затръшнах вратата и казах на шофьора да тръгва. Когато се отдалечихме, мъжът излезе на улицата и ни проследи с поглед, докато се изгубихме. Виждах лицето на шофьора в задното огледалце. Той внимателно ме наблюдаваше и изразът му бе доста напрегнат. - Извинете ме за тази случка – казах аз. – Наложи се да сменя хотела. Опитах се да се усмихна и му подадох името на хотела на Добсън, макар че вече ми се искаше да тръгна направо за летището и да хвана първия самолет за Щатите. На една сграда разстояние от хотела накарах шофьора отново да спре. - Почакайте ме тук – казах му аз. – Веднага се връщам. Улиците представляваха гъмжило от хора, главно местни перуанци. Но тук-таме се разминавах с някой и друг американец или европеец. Туристите, които виждах, донякъде ме успокояваха. Спрях на петдесетина метра от хотела. Нещо не беше наред. Както си гледах, внезапно се раздадоха изстрели и викове. Тълпата пред мен залегна на улицата и аз можах да видя какво става долу по алеята. Добсън тичаше в моята посока с ококорени очи, обзет от страхотна паника. Някакви хора го преследваха. Един от тях стреля във въздуха и нареди на Добсън да спре. Когато доближи, Добсън се напрегна да ме види и ме позна. - Бягай! – извика той. – Бягай, за бога! Обърнах се и се втурнах уплашен надолу по улицата. Пред мен се изпречи двуметрова дървена ограда. Когато стигнах до нея, скочих с всички сили и се вкопчих с ръце за върха, после прехвърлих десен крак от другата страна. След като прехвърлих и левия си крак и скочих долу, обърнах се назад да погледна към улицата. Добсън бягаше отчаяно. Раздадоха се още изстрели. Той се препъна и падна. Продължих да тичам като слепец, прескачайки купища боклуци. По едно време зад гърба ми се причуха стъпки, но не посмях да погледна назад. Озовах се на друга улица, също претъпкана, но хората изглеждаха напълно спокойни. Едва сега се осмелих да погледна назад. Сърцето ми силно биеше. Никой не ме следваше. Бързо свърнах по една странична уличка вдясно, опитвайки се да се скрия сред тълпата. Защо ли бягаше Добсън? – питах се аз. – Дали не са го убили? - Почакай малко – прошепна някой зад дясното ми рамо. Затичах се, но той се протегна напред и сграбчи ръката ми. – Моля те, почакай – повтори той. – Видях какво се случи и искам да ти помогна. - Ти кой си? – попитах разтреперан аз. - Казвам се Уилсън Джеймс. После ще ти обясня. Сега трябва да се махаме оттук. Нещо в неговото поведение уталожи паниката ми и аз реших да го последвам. По улицата излязохме до един магазин за кожени изделия. Той само кимна на човека зад щанда и ме въведе в малка задна стаичка с олющена мазилка. Затвори вратата и спусна пердетата. Беше около шейсетгодишен човек, макар и много по-млад на вид. Вероятно това усещане идваше от блясъка в очите му. Беше мургав човек, с черна коса, вероятно перуанец, макар да говореше английски с лек американски акцент. Беше облечен в джинси със светлосиня фланелка. - Тук в момента си в безопасност – каза той. – Защо те преследват? Нищо не отговорих. - Ръкописът те е довел тук, нали? – попита той. - Откъде знаеш? - Предположих, че и другият човек, който беше с теб, е тук по същата причина. - Да. Казва се Добсън. Как разбра, че сме двама? - Стаята ми е с изглед към улицата и се бях загледал през прозореца, когато видях да ви преследват. - Дали не са убили Добсън? – попитах аз, обзет от ужас да не би да чуя утвърдителен отговор. - Не зная – каза той. – Не мога да кажа, но когато те видях, че избяга, изтичах долу да те пресрещна. Надявах се да успея да ти помогна. - Но защо? Той остана загледан в мен известно време, сякаш не знаеше какво да ми отвърне. После лицето му се промени и той сърдечно се обърна към мен: - Не зная дали ще ме разбереш, но докато гледах от прозореца, си спомних за един стар приятел. Той не е вече между живите. Загина, защото искаше хората да узнаят за Ръкописа. Когато видях какво става на улицата, почувствах, че трябва да ви помогна. Той беше прав. Наистина не го разбирах, но чувствах, че е искрен с мен. Смятах да запитам още нещо, но той ме прекъсна: - По-късно ще поговорим за това. Мисля, че трябва да потърсим по-сигурно място. - Почакай, Уилсън – казах аз. – Как мога просто да се върна в Щатите? - Наричай ме Уил – отвърна той. – Засега според мен, не бива да правиш опити да се връщаш на летището. Ако все още те издирват, ще проверят и там. Имам приятели, които живеят извън града и биха могли да те скрият. Те ще ти кажат къде да отидеш, ако искаш да излезеш от страната. Той отвори вратата на стаята, огледа магазина, след което излезе на улицата и огледа и нея. После се върна и ми даде знак да го последвам. Поехме по улицата и Уил посочи един син джип. Влязохме в колата. На задната седалка бяха оставени пакети с храна, консервни кутии и чанти като за дълго пътешествие. Пътувахме в мълчание. Облегнах се на седалката и се опитах да обмисля станалото. Стомах ме присвиваше от страх. Не бих могъл дори да допусна нещо подобно. Какво щеше да стане, ако ме бяха арестували и хвърлили в някой перуански затвор? А можеше и направо да ме застрелят. Налагаше се да обмисля ситуацията, в която бях изпаднал. Дрехи нямах, но разполагах с пари и една кредитна карта. А и можех да разчитам на Уил. - Защо ви преследваха с онзи човек – как му беше името – Добсън? – ненадейно попита Уил. - Не зная – отвърнах аз. – С Добсън се запознах в самолета. Той е историк и е дошъл тук официално да прави проучване на Ръкописа. Представител е на група учени. Уил изглежда се изненада. - Уведомено ли е било правителството за неговото пристигане? - Да, писал е до съответните правителствени органи с молба за съдействие. Направо не мога да повярвам, че са се опитали да го арестуват. Той дори копия не носеше в себе си. - А нима е имал копия на Ръкописа? - Само на първите две откровения. - Не знаех, че и в Щатите има копия. Как са попаднали в него? - При предишно пътуване разбрал за един свещеник, който имал информация за Ръкописа. Не успял да се срещне със свещеника, но намерил копията, скрити в задната пристройка на къщата му. Уил се натъжи. - Хосе. - Кой? – попитах аз. - Това е приятелят, за когото ти споменах. Убиха го. Той беше твърдо убеден в необходимостта колкото се може повече хора да узнаят за Ръкописа. - И какво стана с него? - Беше убит. Не се знае от кого. Тялото му бе намерено в гората на километри от дома му. Мисля, че са го направили враговете му. - Правителството ли? - Някои среди в правителството и църквата. - Нима църквата може да стигне дотам? - Може. Тя води негласна борба срещу този Ръкопис. Малцина свещеници познават документа и тайно проповядват неговото съдържание, но се налага да го правят много предпазливо. Хосе говореше открито на всеки, който искаше да узнае нещо. Месеци преди смъртта му го предупреждавах да бъде по-внимателен, да престане да дава копия на всеки, който идва при него. Но той ми отвръщаше, че счита това за свой дълг. - Кога е открит Ръкописът? – попитах аз. - Преведен е преди три години. Но никой не знае кога е открит за първи път. Оригиналът вероятно се е предавал сред индианците години наред, преди да попадне в ръцете на Хосе. Той го преведе сам. Естествено, щом църквата разбра за съдържанието му, опита се напълно да заличи следите му. Сега разполагаме само с копия. Вероятно оригиналът е бил унищожен. Уил излезе от града и потегли на изток по тясна двупосочна улица сред едни обилно напоявани площи. Отминахме няколко дървени къщурки и огромно пасбище със скъпа ограда. - Добсън разказа ли ти за първите две откровения? – попита Уил. - Разказа ми за Второто откровение – отвърнах аз. – Една моя приятелка вече ми бе разкрила Първото. Тя също е разговаряла със свещеник, предполагам, че Хосе. - Разбираш ли тези две откровения? - Струва ми се, че да. - Разбираш ли, че случайните срещи често имат по-дълбок смисъл? - Така изглежда – отвърнах аз. – Цялото това пътуване е случайност след случайност. - Това започва да става, когато човек се пробуди и се свърже с енергията. - Как така да се свърже? Уил се усмихна. - За това се споменава по-нататък в Ръкописа. - Много ми се иска да узная. - Ще поговорим по-късно – отвърна той и посочи с глава към каменливия път, по който бяхме свърнали. На стотина метра пред нас се изправяше скромна къща с дървено покритие. Уил свърна под едно голямо дърво от дясната страна на къщата и спря. - Приятелят ми работи при един едър земевладелец, който притежава голяма част от земите наоколо и стопанисва къщата. Той е доста влиятелен човек и таен поддръжник на Ръкописа. Тук ще бъдеш на сигурно място. Подаде се някакъв нисък, пълен човечец, изглежда, от местните перуанци. Спусна се към нас с широка усмивка и възбудено заговори нещо на испански. Когато стигна джипа, той потупа Уил по рамото през отворения прозорец и погледна сърдечно към мене. Уил го помоли да говори на английски и ни запозна. - Този човек се нуждае от помощ – каза му Уил. – Иска да се върне в Щатите, но му се налага да бъде много предпазлив. Надявам се, че мога да го оставя при вас. Мъжът гледаше отблизо Уил. - Ти сигурно ще продължиш да търсиш Девето"

• rima
  " May 21

  ВЪПРОС НА ЕНЕРГИЯ Станахме призори и цяла сутрин пътувахме на изток в пълно мълчание. Уил спомена само, че ще прекосим пра¬во през Андите до Голямата Селва - област от гористи хълмове и плата - и това беше всичко, което каза. На няколко пъти се опитвах да го попитам нещо за жи¬вота му и за това накъде отиваме, но той учтиво отклони въпросите ми, като ми даде да разбера, че иска да се съсре¬доточи върху шофирането. Накрая аз напълно престанах да говоря и се загледах в пейзажа Гледката, която се разк¬риваше към планинските върхове, беше покъртителна. Около обяд, когато стигнахме до последната от вну¬шителните планински вериги, спряхме на една височинка да хапнем сандвичите си в джипа и да погледаме на¬вън към широката, гола равнина, която се простираше пред нас. От другата страна на равнината се намираха ниски хълмове, целите покрити със зеленина. Докато се хранехме, Уил каза, че ще прекараме нощта в имението Висиенте - едно старо имение от деветнадесети век, което някога е било собственост на католическата църква. Сега, както ми обясни, Висиенте бе собственост на един негов приятел, и се бе превърнало в курорт, в който се провеждаха бизнес и научни конференции. Подир това лаконично обяснение, потеглихме и от¬ново потънахме в мълчание. Стигнахме във Висиенте след около час, влязохме в имението през голям желе¬зен портал и продължихме североизточно по тясна ка¬мениста алея. Аз още веднъж попитах нещо за Висиенте и защо сме тук, но както и по-рано той отклони моите въпроси, само че този път направо ми каза, че е по-добре да обърна внимание на гледката. В същия миг бях покорен от красотата на Висиенте. Заобикаляха ни пъстроцветни пасбища и градини. Тревата бе необикновено зелена и свежа. Тя бе гъсто покрила дори земята под гигантските дъбове, които рас¬тяха на всеки стотина метра из пасбищата. Имаше не¬що невероятно привлекателно в тези огромни дървета, но не можех да разбера какво точно. След около километър пътят направи завой на из¬ток и се издигна по една малка височинка. На върха на хълмчето се намираше къщата - една сграда в испански стил, построена от дърво и сив камък. Постройката има¬ше поне петдесет стаи и по цялата южна стена се прос¬тираше голяма закрита веранда. В градината, която за¬обикаляше къщата, се издигаха още по-величествени дъ¬бове и лехи с екзотични цветя. Покрай пътеките имаше най-невероятни цветя и папрати. Тук-таме на верандата и сред дърветата се забелязваха хора, които разговаряха на малки групички. Излязохме от колата и Уил малко поизостана, загле¬дан в пейзажа. На изток от къщата теренът постепенно се снишаваше, за да премине в равни тревни и гористи площи. В далечината се синееше друга верига от хълмове. - Ще ида да проверя има ли място за нас - каза Уил. - Защо не се поразходиш наоколо? Струва ми се, че тук ще ти хареса. - Несъмнено! - възкликнах аз. Той тръгна да се отдалечава, като се обърна още веднъж да ме погледне. - Разгледай опитните градини. Ще се видим на обяд. Очевидно Уил съзнателно искаше да ме остави сам, но аз нямах никакво намерение да разбера защо. Чувствах се прекрасно и нямах никакви страхове. Уил ми бе споменал, че Висиенте носи на държавата доста пари и правителството го толерира, въпреки че Ръкописът често се дискутира тук. Вниманието ми бе привлечено от едни величестве¬ни дървета и пътека, която извиваше на юг и аз се отп¬равих нататък. Доближих дърветата и видях, че през мал¬ка желязна портичка и каменна стълба се стига до една поляна, цялата обсипана с диви цветя. В далечината се намираше овощна градина, малка рекичка и още гори. Спрях пред вратата и си поех дълбоко дъх, запленен от красотата, която се откриваше пред мене. - Прекрасна гледка, нали? - каза някой зад гърба ми. Веднага се обърнах. Пред мен стоеше жена с пътна чанта, която изглеждаше малко над трийсетте. - Наистина - отвърнах аз. - Не съм виждал нищо подобно. Двамата стояхме загледани в ширналите се поля и тропическите растения, отрупали терасираните площи от двете ни страни. След някое време попитах: - Да знаете къде се намират опитните градини? - Да - отвърна тя. - И аз съм тръгнала нататък. Ще ви ги покажа. Запознахме се, слязохме по стълбите и се отправих¬ме по отъпканата пътека, която извеждаше на юг. Името й бе Сара Лорнър. Имаше златиста коса и сини очи и вид на момиченце, въпреки сериозния й маниер на поведение. Няколко минути вървяхме мълчаливо. - За първи път ли идвате тук? - попита тя. - Да. Това място не ми е особено познато - отвърнах аз, - Е, аз пък го посещавам от години насам и мога донякъде да ви го покажа. Тук се провеждат срещи на различни научни организации, главно биолози и физици. И преди няколко години най-неочаквано... Тя се подвоуми дали да продължи и ме погледна пра¬во в очите. - Чували ли сте за Ръкописа, открит тук в Перу? - Да, чувал съм - отвърнах аз. - За първите две откровения. Исках да й кажа колко съм впечатлен от този доку¬мент, но се въздържах, защото не знаех дали мога да й се доверя напълно. - И аз така предположих - каза тя. - Стори ми се, че сте в хармония с енергията тук. - За каква енергия става дума? - попитах аз. Тя спря и се облегна на парапета на мостчето. - Знаете ли нещо за Третото откровение? - Нищо. - То разкрива едно ново разбиране за физическия свят. В него се твърди, че ние, хората, ще добием спо¬собността да възприемаме един невидим тип енергия. Тук се е превърнало в средище на учени, които се инте¬ресуват от изследвания и дискусии именно на този феномен. - Значи учените са на мнение, че тази енергия е реална, така ли? Тя се обърна, за да продължи по моста. - Неколцина мислят така. И се случва да бъдем прес¬ледвани заради тези наши схващания. - Значи вие сте учен? - Преподавам физика в малък колеж в Мейн. - А защо учените не са съгласни с вас? Тя се замисли и не отговори веднага. - Трябва да се разбере историята на науката - от¬върна и ме погледна, сякаш да види дали имам желание да навлизам по-подробно в тази тема. Аз й кимнах да продължи. - Спомнете си за момент Второто откровение. След разпадането на средновековния възглед за света, ние, хората от Запада, изведнъж сме осъзнали, че живеем в една напълно непозната вселена. В опита си да разбе¬рем същността на вселената, сме били наясно, че по ня¬какъв начин трябва да отделим фактите от суеверията. В този смисъл ние, учените, сме възприели един специ¬фичен подход, известен като научен скептицизъм, кой¬то всъщност изисква неопровержими доказателства за всяко ново твърдение относно същността на света. Преди да повярваме на каквото и да било, ние търсим дока¬зателства, които могат да се видят и пипнат с ръце. Всяка представа, която не може да се докаже по физичен път, бива систематично отхвърляна. - Вярно е - продължи тя, - че този подход ни е свър¬шил доста добра работа, що се отнася до видимия свят на природата с обекти като скалите, телата, дърветата, обекти, които са достъпни за сетивата на всеки, колко¬то и скептично настроен да е той. Ние бързо сме успели да квалифицираме всеки елемент на физическия свят в опита си да разберем устройството на вселената. Накрая сме стигнали до заключението, че всяко явление в при¬родата отговаря на определен природен закон, че всяко явление има пряка физическа и понятна причина - тя дяволито ми се усмихна. - Разбираш ли, в много от слу¬чаите учените не са се различавали от останалите хора в този исторически период. Ние, както и всички останали, сме решили да овладеем това място, където сме се оказали сега. Смисълът на всичко това е бил да се достигне до такова познание на вселената, което пра¬ви света сигурен и достъпен за овладяване, и скептическият подход ни е държал съсредоточени върху проблеми, които да направят нашето съществуване по-сигурно. Ние вървяхме по криволичещата пътека, която из¬веждаше от моста през малка поляна до площ, обрасла с гъсти дървета. - При такъв един подход - продължи тя - науката систематично е лишавала света от всичко несигурно и езотерично. Ние сме дошли до заключението, следвай¬ки логиката на Исак Нютон, че вселената винаги функ¬ционира по един предсказуем начин като гигантска машина, защото дълго време е било доказвано именно това. Събитията, които нямат причинна връзка помеж¬ду си, са били отдавани на случайността. - Тогава възникнали две открития, които отново са отворили нашите очи за тайната на вселената. Много е писано през последните няколко десетилетия за рево-люцията във физиката, но промените произтичат от две основни открития - тези на квантовата механика и на Алберт Айнщайн. Целта на целия живот на Айнщайн е да докаже, че онова, което възприемаме предимно като твърда материя, е по същество празно пространство с енергия, която протича през него. Това включва и нас самите. А квантовата физика показва, че когато поглед¬нем към тези системи енергия на все по-ниски нива, мо¬гат да се получат впечатляващи резултати. Опитите са установили, че когато се обособят малки количества от тази енергия - онова, което наричаме елементарни час¬тици - и се наблюдава тяхното функциониране, самият акт на наблюдението променя резултата - сякаш тези елементарни частици се влияят от онова, което експе¬риментаторът очаква. Същото става и в случаите, кога¬то частиците се озовават на места, където е невъзмож¬но да се появят според законите на вселената такива, каквито ги познаваме: на две места едновременно или по-напред и по-назад във времето и така нататък. Тя отново спря да говори и ме погледна. - С други думи, основната градивна форма на вселе¬ната в ядрото си е чиста енергия, която се поддава на влияние от човешките намерения и очаквания по начин, който противоречи на нашия стар механистичен модел на вселената - оказва се, че в зависимост от нашите очак¬вания, енергията ни потича навън в света и въздейства върху други енергийни системи. А това е тъкмо смисъ¬лът на Третото откровение. Тя тръсна глава. - За съжаление повечето учени не гледат сериозно на тази идея. Предпочитат да запазят скептицизъм и да почакат да видят дали ще можем да я докажем. - Хей, Сара, ние сме тук - чу се тих глас в далечината. Един човек махаше към нас между дърветата на двайсе¬тина метра вдясно от нас. Сара погледна към мен. - Трябва да поговоря няколко минути с тези хора. Имам в мен превод на Третото откровение. Ако искаш, намери си някое място и почети от него, докато ме няма. - С удоволствие - казах аз. Тя измъкна от чантата си един свитък, подаде ми го и се отдалечи. Взех свитъка и се огледах къде да седна. Тук горска¬та повърхност беше леко влажна и осеяна с ниски храсти, но на изток теренът се издигаше към едно друго възвишение. Реших да поема нататък и да си намеря сухо място за сядане. На върха на възвишението бях обзет от благоговение. Това бе още едно място с невероятна красота. Възлестите дъбове бяха на двадесетина метра разстояние един от друг и техните широки корони се сливаха на върха, тъй че образуваха покров над главата ми. В подножието на гората растяха широколистни тропически растения, ви-соки метър-метър и половина с широки до двайсет и пет сантиметра листа. Между тях растяха огромни пап¬рати и храсти, отрупани с бели цветчета. Избрах си едно сухо място и се настаних. Усещах влажния дъх на листа¬та и аромата на цветовете. Разтворих свитъка и зачетох превода от самото начало. С кратко въведение се обясняваше, че Третото откровение представя едно ново разбиране на физичес¬ката вселена. То напълно отговаряше на краткия раз¬каз на Сара. Един ден, към края на второто хилядолетие, се предричаше в него, хората ще открият нова енергия, която е в основата и се излъчва от всички неща, вклю¬чително и самите нас. Известно време размишлявах над тази идея, след ко¬ето прочетох нещо, което просто ме порази: в Ръкописа се твърдеше, че преди да започнат да възприемат тази енергия, хората стават по-силно възприемчиви към кра¬сотата на околния свят. Докато мислех над всичко това, вниманието ми бе привлечено от шума на стъпки. Някой вървеше долу по алеята. Зърнах Сара точно в момента, когато тя погледна към могилката и ме видя. - Това е изключително място - каза тя, когато приближи. - Стигна ли до момента, в който се говори за възприемането на красотата? - Да - отвърнах аз. - Но не разбирам докрай смисъла му. - По-нататък в Ръкописа - каза тя - се изяснява по подробно, но аз ще ти го обясня накратко. Начинът, по кой¬то ни въздейства красотата, е нещо като барометър, по кой¬то разбираме до каква степен сме се приближили към въз¬можността за възприемане на енергията. И това е така, за¬щото енергията и красотата са от едно и също естество. - Говориш така, сякаш я виждаш - казах аз. Тя ме погледна без никакво смущение. - Да, виждам я, но първо развих по-дълбок усет за красотата. - Но как става това? Не е ли красотата нещо относително? Тя поклати глава. - Нещата, които възприемаме като красиви, могат да бъдат различни, но фактическите характеристики, които приписваме на красивите обекти, са подобни. Помисли само. Ние възприемаме като красиво нещо, което ни по¬разява с яркото си присъствие, със своеобразната си фор¬ма и въздействащи цветове, не е ли така? То се откроява. То грее. Струва ни се почти лъчисто в сравнение със сиво¬тата на околните, не дотам привлекателни предмети. Аз кимнах. - Огледай се наоколо - продължи тя. - Сигурна съм, че си просто очарован от това място, както сме всички ние. То направо покорява човека. Цветовете и формите тук изглеждат просто магически. Следващото ниво на възприятие е да се види енергията, която обкръжава всичко наоколо. Сигурно съм изглеждал озадачен, защото тя се разсмя, но после продължи сериозно: - Хайде да идем в градините. Намират се на около половин километър южно оттук. Сигурно ще ти бъде интересно. Благодарих й, че ми отделя от времето си, за да ми разкаже за Ръкописа и да ме разведе из Висиенте. Та на¬ли за нея бях просто един непознат. Тя само сви рамене. - Изглежда, че ти проявяваш интерес към нашите усилия тук - каза тя. - А е известно, че те трябва да получат популярност. За да продължат тези изследвания, трябва да станат достояние и вън от страната, в Съединените щати и другаде. Местните власти не проявяват особено разбиране. Неочаквано чухме, че някой ни вика зад нас. - Моля, извинете! Обърнахме се. Трима души бързаха зад нас по пътеката. Бяха хора, надхвърлили четиридесет години и всички облечени твърде елегантно. - Дали бихте могли да ни кажете къде се намират опитните градини? - попита по-високият измежду тях. - А вие бихте ли могли да ни кажете какво ви води насам? - попита на свой ред Сара. - Собственикът на имението ни разреши, на мен и моите колеги, да разгледаме градините и да поговорим с някого относно така наречените експерименти, които се провеждат тук. Ние сме от университета в Перу. - Май не приемате особено нашите открития - усмих¬на се Сара, като явно се стремеше да заглади положението. - Ни най-малко - каза един от тримата. - Струва ни се нелепо твърдението, че в наши дни можело да се наб¬людава някаква мистична енергия, каквато никога не е била наблюдавана преди. - Вие опитвали ли сте се да я видите? - полюбопитства Сара. Мъжът не обърна внимание на въпроса й и отново попита: - Можете ли да ни посочите пътя към градините? - Разбира се - отвърна Сара. - След трийсетина мет¬ра ще излезете на една пътека, която свива на изток. Вървете все по нея и след половин километър ще стиг¬нете градините. - Благодаря - каза високият и те забързаха нататък. - Ти ги насочи в погрешна посока - забелязах аз. - Не всъщност - отвърна тя. - В онзи район има дру¬ги градини и там хората са по-предразположени да раз¬говарят с подобни скептици. И такива хора идват тук, при това не само учени, но и просто любопитни, хора, които не могат да възприемат нашето дело... което говори, че научното мислене е в сериозна криза. - Какво имаш предвид? - попитах аз. - Както ти казах и преди, старият скептичен подход е вършел работа, когато са били изследвани по-очевид¬ни и зрими явления във вселената, като например дър-ветата, слънчевата светлина или гръмотевиците. Но мо¬гат да се наблюдават и други явления, по-неуловими, ко¬ито не могат да бъдат изследвани - дори не е напълно сигурно, че съществуват - ако не преодолееш или потиснеш скептицизма си и не направиш всичко възмож¬но да ги доловиш. Едва подир туй можеш да се върнеш към щателния си подход на изследване. - Интересно. Горите свършиха и пред нас се разкриха десетки кул¬тивирани участъци с най-разнообразни растения. Това бяха повечето плодни и зеленчукови насаждения - от банани до спанак. На изток от блоковете имаше широ¬ка пътека с каменна настилка и всички пътеки извеж¬даха към нея. На протежение на пътеката се намираха три навеса с метални конструкции. До всеки от тях ра¬ботеха по четирима-петима души. - Виждам някои мои приятели - каза Сара и посочи към най-близката пристройка. - Хайде да идем там. Искам да те запозная с тях. Сара ме представи на трима мъже и една жена, ко¬ито бяха заети с някакви проучвания. Мъжете размени¬ха с мен по няколко думи, след което се извиниха и оти-доха да си продължат работата, но жената, биоложка на име Марджъри, изглежда имаше време да побъбрим. Улових погледа на Марджъри. - Какви са по-точно проучванията ви тук? - попитах аз. Изглежда въпросът ми я изненада, но ме погледна с усмивка и накрая отвърна: - Не зная откъде да започна Познат ли ви е Ръкописът? - Само първата му част - обясних аз. - Едва започнах да чета Третото откровение. - Това е поводът да бъдем всички тук. Елате да ви покажа. Тя ми махна с ръка да я последвам и покрай желязната конструкция стигнахме до един участък с фасул. Направи ми впечатление колко добри бяха насажденията. По тях ня¬маше никакви следи от увреждане от насекоми или изсъх¬нали листа. Изглежда вирееха на тучна, плодородна почва. Всяко от растенията имаше свободно пространство за растеж, стъблата и клоните им бяха близо, но не се докосваха. Тя посочи към най-близкото насаждение. - Стремим се да гледаме на растенията като на ця¬лостни енергийни системи и да предвиждаме всичко, ко¬ето е необходимо за развитието им - почвата, торовете, влагата, светлината. Установихме, че цялата екосисте¬ма на растението е всъщност жива система, единен организъм. И здравето на всеки отделен елемент оказ¬ва влияние върху здравето на цялото. Тя се поколеба, после каза: - Онова, което е важно, е, че след като започнахме да мислим за енергийната среда, която обгражда растението, започнаха да се наблюдават поразителни резултати. Растенията, подложени на изследване, не са много по-ед¬ри от останалите, но се оказаха значително по-хранителни. - А как се установи това? - По по-голямото им съдържание на протеини, въглехидрати, витамини и минерали. Тя погледна към мен, очаквайки да кажа нещо. - Но не това е най-поразителното! Ние установихме, че растенията, които получават повече грижи от страна на хората, са дори още по-хранителни. - Какви грижи? - Ами да поддържаш почвата им, да ги наглеждаш всеки ден. Неща от този род. Направихме експеримент с една контролна група растения: на едни от тях се об¬ръщаше специално внимание, а на други - не и резулта¬тите потвърдиха предварителните впечатления. Нещо повече - продължи тя, - разширихме тази постановка и изследователят не само им отделяше внимание, но и мис¬лено ги молеше да растат по-добре. Сядаше до тях и със¬редоточаваше цялото си внимание върху растежа им. - И те израстваха по-добре, така ли? - До голяма степен, да А и растежът им се ускоряваше. - Това е невероятно. - Да, така е... - Гласът й секна, когато забеляза един около шейсетгодишен човек, който приближаваше към нас. - Този господин е специалист по микронитратите - каза поверително тя. - За първи път дойде тук преди година и веднага напусна Вашингтонския държавен университет. Името му е професор Хейнс. Направил е някои забележителни проучвания. Когато възрастният господин приближи, тя ме представи. Той беше здравеняк, с черни коси и посиве¬ли кичури край слепоочията. След като Марджъри го помоли, професорът започна да разказва за своите изследвания. Интересите му се отнасяли, както каза, пре¬димно към функционирането на органите на тялото, в зависимост от хранителния режим. Правел измервани¬ята си чрез високо чувствителни кръвни проби. Сподели, че е силно заинтересуван от едно специално изследване, което доказва, че растенията с високи храни¬телни качества, каквито се отглеждат във Висиенте, пови¬шават телесната сила повече, отколкото би могло да се предполага от самите хранителни вещества, така както раз¬бираме функционирането им в човешката физиология. Нещо, присъщо на самата структура на растенията, пораж¬да ефект, за какъвто не се е и предполагало по-рано. Погледнах Марджъри и попитах: - Значи вниманието към тези растения им придава нещо, което на свой ред повишава човешката сила? Споменава ли се за тази енергия в Ръкописа? Марджъри погледна професора. Той само едва-едва ми се усмихна. - Още не знам - каза той. Попитах го за бъдещите му изследвания и той ми обясни, че има намерение да направи подобна градина в щата Вашингтон и да заложи някои продължителни експерименти, за да провери дали хора, които се хранят с такива растения имат повече енергия и са по-здрави за по-дълъг период от време. Докато говореше, аз непре¬къснато поглеждах към Марджъри. Изведнъж тя ми се стори невероятно красива. Тялото й изглеждаше високо и стройно въпреки джинсите тип шалвари и широката тениска, които носеше. Имаше тъмно кестеняви очи, а косите й падаха на нежни къдрици покрай лицето й. Почувствах силно физическо привличане. В момента, в който го усетих, тя извърна глава, погледна ме право в очите и отстъпи на крачка встрани от мен. - Трябва да се срещна с един човек - каза тя. - Може би ще се видим по-късно. Тя се сбогува с Хейнс, отправи към мене една сдър¬жана усмивка и отмина покрай желязната конструкция надолу по пътеката. Аз поговорих с професора още няколко минути, след което му пожелах всичко хубаво и тръгнах обратно към Сара. Тя продължаваше да говори разпалено с един от останалите изследователи, но ме проследи с поглед, до¬като приближавах към нея. Когато наближих, мъжът, с когото разговаряха, се усмихна, подреди бележките си в папката и влезе в бараката. - Узна ли нещо интересно? - попита Сара. - Да - отвърнах разсеяно аз. - Тук хората изглежда се занимават с доста любопитни неща. Бях забил поглед в земята, когато тя попита: - Къде отиде Марджъри? Погледнах я и забелязах изписаното на лицето й любопитство, примесено с известна насмешливост. - Имала среща с някого. - Май ти я прогони, а? - каза тя, вече усмихната. Аз се разсмях. - Вероятно е така. Макар че и дума не споменах. - За какво да споменаваш - каза тя. - Марджъри е успяла да забележи промяната в твоето биополе. Доста беше очевидна. Аз я забелязах дори оттук, - Промяна в моето какво? - В енергийното поле, което обгръща тялото ти. Повечето от нас са се научили да различават биополето, поне при определена светлина. Когато някой има сексу¬ални желания, енергийното му поле се завърта и се на¬сочва към човека, който е обект на привличане. Тази фантастична идея ме порази, но преди да мога да я коментирам, вниманието ни бе отвлечено от некол¬цина души, които излизаха от пристройката. - По това време вливаме енергия на растенията – каза Сара. - Сигурно ще ти бъде интересно да видиш това. Тръгнахме след четиримата млади мъже, които ве¬роятно бяха студенти, към един житен блок. Наближихме и видяхме, че блокът се състоеше от два по-малки блока, всеки от които около три метра широк. Житото в единия блок беше около два метра високо, а в другия растенията бяха по-ниски от трийсетина сантиметра. Четиримата мъ¬же се приближиха към по-високото жито и седнаха в че¬тирите краища на блока с лице към житото. Всички ся¬каш едновременно съсредоточиха поглед към растенията. Зад мен късното следобедно слънце обливаше нивата в мека, кехлибарена светлина, но отвъдните гори оставаха тъмни в далечината. Житната нива и студентите се отк¬рояваха като силуети на почти черния фон. Сара стоеше до мене. - Това е съвършено. Погледни! - каза тя. - Виждаш ли какво става? -Какво? - Те предават своята енергия на растенията. Аз съсредоточено се вгледах в сцената, но не можах нищо да различа. - Нищо не виждам - казах аз. - Тогава наведи се по-ниско - каза Сара - и се съсре¬доточи върху пространството между хората и растенията. Стори ми се, че виждам проблясък светлина, но реших, че си въобразявам или е зрителна измама. Напрягах се още няколко пъти да забележа нещо, но накрая се отказах. - Не мога - признах си аз и се изправих. Сара ме потупа по рамото. - Не се притеснявай. Най-трудно е първия път. Трябва да се научиш да съсредоточаваш погледа си. Един от медитиращите вдигна очи към нас и с пръст ни даде знак да пазим тишина, тъй че ние отново се от¬правихме към бараката. - Задълго ли си във Висиенте? - попита Сара. - Вероятно не - отвърнах аз. - Тук съм с един човек, който е по следите на последната част на Ръкописа, Тя ме погледна с изненада. - Мислех, че е намерен целият. Но сигурно не съм разбрала. Толкова бях погълната от онази част, която се от¬нася до моята работа, че не съм прочела много от останалото. Аз инстинктивно опипах джоба на панталоните си, внезапно разтревожен за превода на Сара. Той беше свит на фолио в задния ми джоб. - Установено е, че най-благоприятните периоди на де¬ня за съзерцаване на енергийните полета са при изгрев и при залез слънце - каза Сара. - Ако искаш, бихме могли да се срещнем утре при изгрев слънце и да опитаме отново. Тя протегна ръка да вземе свитъка. - Оттук. Мога да ти направя копие от този превод, което да вземеш със себе си. Помислих малко и реших, че нищо не рискувам. - Защо не? - отвърнах аз. - Само че трябва да попи¬там приятеля си дали разполагаме с време - усмихнах се към нея аз. - Какво те кара да мислиш, че бих могъл да се науча да виждам онази енергия? - Приеми го за интуиция. Направихме си уговорка да се срещнем на хълма в 6 часа сутринта и аз поех еднокилометровия път към стан¬цията сам. Слънцето съвсем се беше скрило, но светлина¬та му все още обливаше сивите облаци на хоризонта в оран¬жеви краски. Въздухът беше прохладен, но вятър нямаше. В огромната столова на станцията се бе наредила опашка пред щанда за самообслужване. Бях гладен и се отправих към началото на опашката, за да видя какво има за вечеря. Там бяха застанали Уил и професор Хейнс и си говореха. - Е, как мина следобедът? - попита Уил. - Великолепно - отвърнах аз. - Това е Уилям Хейнс - добави Уил. - Да, вече се познаваме - казах аз. Професорът кимна. Споменах за уговорката ми утре сутринта. Уил каза, че няма да има проблем, защото и той искал да се срещ¬не с няколко души, с които не успял да поговори, и най-вероятно няма да тръгнем преди девет сутринта. Опашката се придвижи напред и хората зад нас ми предложиха да се присъединя към приятелите си. Пристъпих до професора. - Е, какво е мнението ти за онова, което правим тук? - попита ме Хейнс. - Още не зная - отвърнах аз. - Имам нужда от време. Цялата тази идея за енергийните полета е нова за мене. - Тя всъщност е нова за всички - каза той. - Но най-интересното е, че науката винаги е търсела този вид енер¬гия - нещо общо, което е в основата на всяка материя. Специално от Айнщайн насам физиката търси една един¬на теория на полето. Не зная дали е тъкмо тази или не, но най-малкото Ръкописът подтиква към някои много интересни изследвания. - Какво би означавало за науката да възприеме та¬зи идея? - попитах аз. - Тя би й дала нова отправна точка - отвърна той. - Всъщност съществуването на тази енергия не е нещо на¬пълно непознато. Учителите по карате говорят за нали¬чието на една скрита ци-енергия, която им позволява да извършват наглед невъзможни неща, като например да чупят тухли с голи ръце или да стоят, без да помръднат, докато четирима яки мъже се опитват дати повалят. А и всички сме виждали атлети, които извър¬шват невероятни номера, преобръщат се, висят във въздуха, сякаш не съществува гравитация. Всичко се дъл¬жи на онази скрита енергия, до която имаме достъп. Това, разбира се, няма да бъде възприето, докато доста¬тъчно хора не успеят да усетят тази енергия. - А самият ти наблюдавал ли си я? - попитах аз. - Случвало ми се е понякога - отвърна той. - Зависи с какво съм се хранил. - Как се обяснява това? - Хората тук, които са виждали тези енергийни полета, се хранят предимно със зеленчуци. И обикновено само от тези високохранителни растения, които отглеждат сами. Той посочи към щанда за храна. - Тук има някои от тях, макар че, слава богу, серви¬рат и по малко риба и пилешко за такива като мене, които обичат месото. Но ако си наложа друг хранителен режим, мога да видя нещо. Попитах го защо не си променя диетата за по-дълги периоди от време. - Не зная - отвърна той. - Човек трудно се разделя със старите си навици. Опашката се придвижи напред и аз си поръчах само зеленчуци. Тримата се настанихме на голямата маса, къ¬дето имаше и други гости, и в продължение на около час говорихме за най-обикновени неща. После с Уил оти¬дохме да си вземем вещите от джипа. - А ти виждал ли си енергийните полета? - попитах аз. Уил се усмихна и кимна утвърдително. - Моята стая е на първия етаж, а твоята - на третия - каза той. - Стая 306. Ключът ти е на рецепцията. Стаята беше без телефон, но в антрето срещнах един от хотелиерите и той ми обеща, че точно в 5 часа ще ми почукат на вратата да ме събудят. Легнах и се отдадох на размисъл. Следобедът бе дълъг и богат на събития, тъй че мълчанието на Уил бе напълно понятно. Той ис¬каше да ме остави сам по свой път да опозная Третото откровение. Следващото, което осъзнах, беше, че някой чука на вратата ми. Погледнах часовника си: 5,00 сутринта. Когато хотелиерът почука за втори път, аз извиках: „Благодаря!\" достатъчно силно, за да може да ме чуе, след което станах и погледнах през малкия прозорец навън. Единственият признак, че беше утро, бе бледото просветляване на изток. Минах по коридора, взех душ, облякох се набързо и слязох по стълбите. Ресторантът беше отворен и за най-голямо мое учудване множество хора вече щъкаха нагоре-надолу. Хапнах само плодове и забързах навън. Над земята се спускаше утринна мъгла, надвиснала над ливадите в далечината. Пойните птици огласяха дърветата. Още докато се отдалечавах от хотела, на изток слънцето леко се подаде над хоризонта във величествени цветове. Небето бе моравосиньо над поруменелия хоризонт. Стигнах възвишението петнайсетина минути по-рано. Седнах на земята и се облегнах на ствола на ог¬ромно дърво, очарован от плетеницата вити клони над главата си. След няколко минути се чуха стъпки по пъ¬теката и аз се обърнах нататък, очаквайки да видя Сара. Вместо нея зърнах един непознат някъде към средата на четирийсетте години. Той свърна от пътеката, вър¬вейки право към мене, без изобщо да ме забелязва. Когато на около три метра от мен внезапно ме видя, се сепна, което ме накара да трепна и аз. - О, здравейте - поздрави той с характерен бруклински акцент. Беше в джинси и туристически обуща и има¬ше рядко стройна и атлетическа фигура. Къдравата му коса бе леко проредяла. Аз кимнах, - Извинете ме, че се появих така изневиделица - ка¬за той. - О, не се безпокойте. Представи се като Фил Стоун. Аз също му се предс¬тавих и казах, че чакам една своя приятелка. - Вероятно провеждате някакви изследвания тук - добавих аз. - Не всъщност - отвърна той. - Аз работя в универ¬ситета в Южна Калифорния. Изследователската ми ра¬бота е в друга провинция. Правя проучвания във връзка с измирането на тропическите гори, но идвам тук винаги, когато мога, за да отдъхна. Обичам това място. Тук го¬рите са толкова различни. Той се огледа наоколо. - Давате ли си сметка, че някои от дърветата тук са на повече от петстотин години? Това е истински девст¬вена гора, такава, каквато рядко се среща. Тук цари съ-вършена хармония: по-големите дървета пропускат не¬обходимата светлина, за да може в подножието им да вирее тропическа растителност. И в тропическите гори растителният живот е стар, но се развива различно. Те представляват всъщност джунгла, докато тук гората при¬лича на древен лес от умерените климати, като горите в Съединените щати. - Но аз не съм виждал там нещо подобно - казах аз. - Зная. Останали са твърде малко такива гори. Повечето от тези, които познавах, бяха продадени от пра¬вителството за дървен материал, сякаш единственото, което виждат в подобна гора, е дървеният материал. Срамота е, че някой може да посегне на такова едно място. Погледнете енергията. - Нима вие виждате енергията тук? - попитах аз. Той ме изгледа, сякаш искаше да реши дали може да ми се довери, и най-сетне отвърна: - Да, виждам я. - А аз още не мога. Вчера опитах, докато няколко души медитираха пред растенията в градината. - О, и аз в началото не можех - каза той. - Започнах, като първо се концентрирах в пръстите си. - Как така? - Хайде да се преместим ей там - посочи той отсреща, където дърветата бяха малко по-редки и през клоните им проникваше синевата на небето. - Аз ще ти покажа. Стигнахме мястото и той каза: - Сега се облегни назад и докосни връхчетата на по¬казалците си. Съсредоточи поглед в небето. Сега отда¬лечи пръсти на около сантиметър и гледай точно меж¬ду тях. Какво виждаш? - Прашинките във въздуха. - Остави това. Разфокусирай малко поглед и леко приближи връхчетата на пръстите си, после отново ги раздалечи. Аз се опитвах да следвам неговите указания, като си мърдах пръстите, но не можех да разбера какво значи да разфокусирам погледа си. Накрая започнах да гле¬дам съвсем разсеяно между пръстите си. Очертанията им станаха неясни и аз започнах да различавам нещо подобно на кълба дим между връхчетата им. - Появи се! - възкликнах аз и обясних какво виждам. - Тъкмо това е! Тъкмо това! - каза той. - А сега погледай я известно време. Докоснах и четирите си пръста, след което дланите и китките на ръцете си и във всички тези случаи про¬дължавах да виждам потоците енергия между тях. Отпуснах ръце и погледнах към Фил. - Искаш ли да видиш моето енергийно поле? - по¬пита той. Изправи се, отстъпи няколко сантиметра назад и се разположи така, че точно зад главата му да се вижда небесната синева. Опитвах се няколко минути, но някой зад нас ни извика и наруши концентрацията ми. Обърнах се и видях Сара. Фил пристъпи напред с широка усмивка. - Това ли бил човекът, когото чакахте? - обърна се към мене той. Сара приближи и също се усмихна. - Хей, ние с вас май се познаваме - възкликна тя, като посочи Фил. Те дружески се прегърнаха, после Сара се обърна към мен: - Извини ме, че закъснях. Не знам защо, биологич¬ният часовник ми изневери. Но май вече се досещам за причината. Това ви е дало възможност да се срещнете и поговорите. Какво правехте преди малко? - Той току-що се научи да вижда енергийното поле между пръстите си - каза Фил. Сара се обърна към мен. - Точно тук миналата година двамата с Фил се учех¬ме на същото - тя погледна към Фил. - Хайде да обър¬нем гърбовете си един към друг. Той може би ще успее да види енергията помежду ни. Те застанаха с гръб един към друг. Аз ги помолих да дойдат по-близо до мене и те се приближиха на около метър и половина. Силуетите им се открояваха на фона на все още тъмното синьо небе. За най-голяма моя изне¬нада пространството между тях изглеждаше по-светло -жълтеникаво или по-скоро розовожълтеникаво на цвят. - Той вижда енергията - позна Фил по израза на лицето ми. Сара се обърна, хвана Фил за ръката и те бавно отстъ¬пиха на близо три метра от мене. Около горната част на телата им се очертаваше белезникаворозово енергийно поле. - Много добре - каза сериозно Сара, приближи се и клекна близо до мене. - Сега обърни внимание на цялата тази красота наоколо. В същия миг изпитах невероятно благоговение пред гледката, която се открояваше пред мен. Успях да обх¬вана с поглед всеки от огромните дъбове, и то отделни техни части, а не целите дървета. Останах просто пора¬зен от уникалната форма и разположение на клоните им. Непрестанно местех поглед от едно дърво на друго. Въздействаха ми така силно, сякаш ги виждах за първи път или поне за първи път истински ги оценявах. Вниманието ми бе привлечено от едно растение с де¬коративни листа на близо три метра от мен. В дома си често съм имал растения от същия тип - една особена раз-новидност на филодендрон. Тъмнозелените му листа се раз¬гръщаха в диаметър от четири метра. Растението блика¬ше от живот и енергия. - Наистина, съсредоточи се върху това растение, но трябва да се отпуснеш - каза Сара. Постъпих както ми каза, пренасочих фокуса на очи¬те си на дванайсетина сантиметра разстояние от всяка отделна част на растението и се опитах да се съсредоточа. Постепенно започнах да долавям отделни проблясъци светлина, след което едно пренасочване на фокуса м"

• rima
  " May 21

  БОРБА ЗА ЕНЕРГИЯ Събуди ме разтърсването на джипа в някаква дуп¬ка по каменливия път. Погледнах си часовника - беше 3 часа следобед. Изтегнах се, изпънах се, за да се разбудя напълно, и тогава усетих остра болка в слабините. Пътуването беше изтощително. Бяхме пътували през целия ден, откакто тръгнахме от Висиенте, като при то¬ва сменяхме посоките, сякаш Уил търсеше нещо, което не можеше да открие. После прекарахме нощта в малка странноприемница с доста твърди и груби легла и аз не можах да се наспя. А ето че сега пътувахме вече втори ден и аз бях на път да започна да се оплаквам. Погледнах Уил. Той беше толкова внимателно със¬редоточен в пътя, че реших да не го разсейвам. Беше сериозен, както преди няколко часа, когато най-нена¬дейно спря джипа и заяви, че трябва да поговорим. - Нали си спомняш, когато ти казах, че откровени¬ята трябва да се опознават постепенно? - попита той. - Да. - А убеден ли си, че всяко от тях наистина ще ти се открие? - Ами досега се получаваше - отвърнах аз малко на шега. Уил ме погледна сериозно. - С Третото откровение беше лесно. Трябваше само да посетим Висиенте. Но за да опознаеш следващите от¬кровения, ще трябват повече усилия. След известно мълчание, той продължи: - Мисля, че трябва да тръгнем на юг към Кула, едно селище близо до Килабамба. И там има девствена гора, която според мен трябва да видиш. Но най-важното е през цялото време вниманието ти да бъде нащрек. Постоянно ще ти се явяват случайности, които не бива да пропускаш. Нали ме разбираш? Уверих го, че разбирам и ще имам предвид думите му. След това разговорът бе преустановен и аз съм потъ¬нал в дълбок сън, за който сега горчиво съжалявах, за¬щото заради него гърбът ми бе пострадал по този начин. Отново се изтегнах и Уил ми хвърли един бегъл поглед. - Къде се намираме? - попитах аз. - Все така в Андите - отвърна той. На мястото на хълмовете се бяха появили отново високи планински вериги и низини в далечината. Всичко тук бе покрито с по-дива растителност, дърветата бяха по-ниски и обрулени. Поех си дълбоко дъх. Въздухът тук се оказа по-остър и хладен. - Наметни се с жакета - каза Уил и издърпа една кафява памучна жилетка от чантата си. - Студено е то¬зи следобед. Направихме голям завой и излязохме на тясно кръстовище. От едната страна се намираше бяла дърве¬на постройка, където беше паркирана кола с отворен двигател. На един брезент върху калника бяха наредени инструменти. Когато минахме покрай колата, някакъв рус мъж излезе от пристройката и хвърли бегъл поглед към нас. Имаше закръглено лице и очила с тъмни рамки. Мъжът ме върна назад в спомените ми отпреди пет години. Този човек ми напомня един приятел, с когото ра¬ботехме заедно на времето - казах аз на Уил. - Зная, че не е той, но от години не си бях спомнял за него. Уил се вгледа внимателно в мен. - Нали ти казах, че трябва да обръщаш внимание на всяка случайност - забеляза той. - Хайде да се върнем да видим дали този човек няма нужда от някаква помощ. Май не е тукашен. Обърнахме на едно място, където пътят се разши¬ряваше, и се върнахме при пристройката. Мъжът про¬дължаваше да се занимава с двигателя си. Уил спря до него и подаде глава през прозореца. - Май сте закъсали нещо - каза той. Мъжът намести очилата на носа си, също както пра¬веше на времето и моят приятел. - Да - отвърна той. - Загубил съм си помпата. Беше мъж на около четирийсет години, доста слаб на вид. Говореше малко книжен английски с лек френски акцент. Уил веднага слезе от колата и ни представи. Мъжът усмихнат ми подаде ръка и ръкуването му също ми се стори познато. Името му беше Крие Рино. - Сигурно сте французин - казах аз. - Да - отвърна той. - Но преподавам психология в Бразилия. Дошъл съм в Перу, защото търся информация за един археологически документ, намерен тук, един ръкопис. Малко се подвоумих, защото не знаех доколко мога да му се доверя, но накрая казах: - И ние сме тук по същата причина. Той ме погледна с искрен интерес. - Можете ли да ми кажете нещо по този въпрос - попита той. - Виждали ли сте копия на Ръкописа? Преди да мога да отговоря, Уил излезе от постройка¬та и мрежестата врата се тръшна зад него. - Имаме късмет - обърна се към мене той. - Стопанинът може да ни приеме и да ни предложи топла храна. Можем да пренощуваме тук - той се обърна към Рино да чуе и неговото мнение. - Нали нямате нищо про¬тив да споделим къмпинга с вас? - Не, ни най-малко - отвърна той. - Много ми е приятно. До утре сутринта и без това няма да може да пристигне новата помпа. Уил и Рино се впуснаха в разговор за устройството и надеждността на колата на Рино, а аз се облегнах на джи¬па и се отпуснах на слънчевата топлина, унесен в прият-ни спомени за оня стар приятел, за който ми беше на¬помнил Рино. Той беше проницателен и любознателен човек, какъвто ми се струваше и самият Рино, и посто-янно четеше книги. Спомнях си любимите му теории, макар че с времето все по-смътно. - Хайде да си вземем нещата и да се настаним - ка¬за Уил и ме потупа по гърба. - Добре - отвърнах разсеяно аз. Той отвори задната врата на колата, измъкна палат¬ката и спалните чували и ми ги пъхна в ръцете. После взе туристическата торба с дрехите. Рино заключи сво¬ята кола. Минахме покрай пристройката и по една пъ¬тека се изкачихме на склона, който стръмно се спуска¬ше зад сградата и ние свихме вляво по една тясна пътека. След двайсетина-трийсет метра се чу шум от течаща вода и скоро пред нас се появи извор, който се стичаше надо¬лу по скалите. Беше захладняло и във въздуха се разна¬сяше ароматът на джоджен. Теренът пред нас ставаше равен и изворчето обра¬зуваше около осемметрово езерце. Някой беше разчис¬тил място за къмпинг и направил каменно огнище. Край едно близко дърво бяха струпани съчки. - Това е добре - каза Уил и започна да развързва голямата си палатка, която побираше четирима души. Рино опъна своята по-малка палатка вляво от Уил. - Може би вие с Уил сте учени? - обърна се Рино по едно време към мен. Уил беше опънал палатката и оти¬шъл да провери дали е готова вечерята. - Уилсън е екскурзовод - отвърнах. - А пък аз в мо¬мента не се занимавам с нищо конкретно. Рино ме погледна озадачено, а аз се усмихнах и попитах: - Виждал ли си някои от частите на Ръкописа? - Първото и Второто откровение - каза той, като пристъпи по-близо. - И мога да кажа едно - всичко ста¬ва точно така, както се твърди в Ръкописа. Осъществява се промяна в нашите възгледи за света. Забелязвам то¬ва в психологията. - Какво по-точно имаш предвид? Той си пое дъх. - Моята област на изследване е конфликтът. Опитвам се да разбера защо хората се отнасят с такава агресия един към друг. Винаги се е разбирало, че агресивността произти¬ча от потребност за власт и надмощие над останалите, но едва напоследък започва да се разбира същността на това явление от гледна точка на индивидуалното съзнание. Вече си поставяме въпроса какво кара човешкото същество да иска да упражнява власт над друго човешко същество. Установено е, че когато човек срещне друг и започне разго¬вор с него, което се случва ежедневно милиони пъти по света, има две възможности. Този човек може да си отиде или с чувството, че е силен, или с чувството, че е слаб, в зависи¬мост от онова, което се случва в общуването им. Погледнах го учудено и той изглежда малко се притесни, че се е впуснал в толкова подробна беседа по въпроса. Аз го помолих да продължи. - Това ни кара да заемаме винаги манипулативна позиция. Независимо от конкретната ситуация и обекта на обсъждане, ние се стремим винаги да имаме превес в разговора. Всеки от нас търси начин да владее положе¬нието и да вземе надмощие над другия. Ако нашата глед¬на точка успее да се наложи, ние се чувстваме психологически силни. С други думи, ние, хората, се стремим да се надхитрим и подчиним един друг не само когато прес¬ледваме конкретна външна цел, но и поради психологи¬ческото надмощие, което получаваме от това. Затова се наблюдават толкова много съвсем ирационални конф¬ликти в света, както между отделните хора, така и меж¬ду народите. - В моята област вече се приема, че целият този проб¬лем стига до общественото съзнание. Хората започват да разбират до каква голяма степен се манипулират вза¬имно и вследствие на това започват да подлагат на преоценка своята мотивация. Започват да търсят нови пъти¬ща на общуване. Именно тази преоценка според мен е аспект на новия мироглед, за който се говори в Ръкописа. Уил приближи и ние прекъснахме разговора си. - Готови са да ни сервират - каза той. Бързо се спуснахме по пътеката и влязохме в призем¬ния етаж на къщата, където живееше семейството. Минахме през всекидневната, за да отидем в трапезарията. На масата имаше топло задушено, зеленчуци и салата. - Моля, разполагайте се - подканяше ни собствени¬кът на английски, придърпваше столове и се суетеше наоколо. Зад него бе застанала една по-възрастна жена, очевидно съпругата му, и момиче на около петнайсет години. Докато сядаше, Уил без да иска бутна вилицата с ръка. Тя шумно падна на пода. Мъжът отправи поглед към жената, която рязко се обърна към момичето, задето още не е изтичало да донесе нова вилица. Момичето изтича до другата стая и се върна с вилица в ръка, после внимателно я подаде на Уил. Стоеше с приведен гръб и ръката й леко потреперваше. Аз хвърлих поглед на Рино през масата. - Да ви е сладко - каза мъжът и ми поднесе едно от ястията. През по-голямата част от вечерята Рино и Уил си говореха за академичния живот, за трудностите на преподаването и издаването. Съдържателят беше напус¬нал стаята, но жената продължаваше да стои на входа. После жената и дъщеря й започнаха да поднасят пирога и младото момиче блъсна с рамо чашата ми и разля водата на масата пред мене. Възрастната жена се спусна разярена, закрещя й нещо на испански и я заб¬лъска пред себе си. - Много съжалявам - заизвинява се тя, докато бър¬шеше водата. - Това момиче е съвсем непохватно. Младото момиче избухна и запрати останалия пи-рог срещу жената, не успя да я улучи и насред масата се разпръска пирог и счупен порцелан точно в момента, когато съдържателят се върна. Възрастният мъж се развика и момичето побягна от стаята. - Много се извинявам - каза мъжът и се спусна към масата. - Няма нищо - казах аз. - Не бъдете толкова строги към момичето. Уил вече бе станал и броеше сметката. Бързо напуснахме. Рино мълчеше, но когато излязохме, заговори. - Видя ли това момиче? - погледна ме той. - Тя е класически пример за психологическо насилие. В сво¬ите крайни форми човешката потребност от власт води до това. Този мъж и жена му са подчинили напълно момичето. Видя ли я колко е нервна и прегърбена? - Да. Но изглежда й е стигнало до гуша. - Това е така. Родителите й не й дават мира. И от нейна гледна точка тя няма друг избор, освен да отреагира със същото насилие. Това е единственият начин на самозащита. За жалост, когато порасте, поради тази ран¬на травма, тя ще се стреми да упражнява власт и да под¬чинява останалите по същия начин. Това ще се вкорени дълбоко в нея и ще я направи също толкова властолюбива, колкото са нейните родители сега, особено по отноше¬ние на хора, които са уязвими, например деца. - Всъщност същата тази травма са получили нейни¬те родители преди нея. Сега те имат нужда да властват, защото техните родители са властвали над тях самите. Така психологическото насилие се предава от поколе¬ние на поколение. Рино изведнъж спря. - Трябва да си извадя спалния чувал от колата - ка¬за той. - Само за минутка. Кимнах и двамата с Уил продължихме към палатките. - Дълго разговаряхте с Рино - забеляза Уил. - Да, вярно е - отвърнах аз. Той се усмихна. - Повече говори Рино. Докато ти слушаш и отговаряш само на конкретни въпроси, без да казваш нищо особено. - Онова, което той говори, е интересно - заоправдавах се аз. Уил не се впечатли от оправданието ми. - Забеляза ли как се предаваше енергията между члено¬вете на това семейство? Мъжът и жената всмукваха енерги¬ята на детето, докато го оставиха направо омаломощено. - Съвсем изумих, че трябва да наблюдавам потока на енергиите - казах аз. - А не мислиш ли, че за Рино такова наблюдение би било интересно? Защо според теб сме го срещнали? - Не зная. - Не допускаш ли, че това би трябвало да има няка¬къв смисъл? Караме си надолу по пътя и изведнъж ти забелязваш човек, приличащ на някогашен твой приятел. Запознаваме се с него и се оказва, че той също търси Ръкописа. Това не ти ли се струва повече от случайност? - Да. - Може би сте се срещнали, за да узнаеш нещо повече, което да осмисли тукашното ти пътуване. А не значи ли това, че и ти имаш да му кажеш нещо? - Да, сигурно е така. Какво ли трябва да му кажа според теб? Уил ме погледна отново с присъщата си сърдечност. - Истината - каза той. Още преди да мога да кажа нещо повече, към нас по пътеката се зададе Рино. - Взех и джобното фенерче. По-късно може да ни потрябва - каза той. Едва сега забелязах, че се здрачава и погледнах на запад. Слънцето се беше скрило, но небето бе все още яр¬ко оранжево. Малкото облаци имаха по-тъмночервеникав оттенък. За миг ми се стори, че виждам белезникава свет¬лина край околните растения, но видението бързо изчезна. - Красив залез - казах аз и едва тогава забелязах, че Уил се бе скрил в палатката си, а Рино издърпваше спал¬ния чувал от калъфката. - Да, красив е - разсеяно каза Рино, без да погледне. Приближих се до него. Той вдигна очи и попита: - Не успях да разбера - кои от откровенията си чел? - Първите две ми бяха разказани - отвърнах аз. -Но предишните два дни бяхме в центъра Висиенте, близо до Сатипо. Там една жена, която се занимаваше с някакви проучвания, ми даде Третото откровение. То е особено интересно. Очите му светнаха. - Носиш ли го със себе си? - Да. Искаш ли да го видиш? Той подскочи от радост и взе Ръкописа в палатката си да го чете. Аз намерих малко кибрит и стари вестни¬ци и запалих огъня. Когато той се разгоря, Уил изпълзя от палатката си. - Къде е Рино? - попита той. - Чете превода, който ми даде Сара - отвърнах аз. Уил приближи и се разположи на един заоблен пън, поставен близо до огъня. Седнах до него. Вече се спус¬каше мрак и нищо не се виждаше освен голите очерта¬ния на дърветата вляво, бледите светлини на странноп¬риемницата зад нас и мъждивото блещукане откъм па¬латката на Рино. Нощните звуци, някои от които не бях чувал преди, оживяваха гората. След трийсетина минути Рино излезе от палатката си с фенерче в ръка. Приближи се и седна вляво до мен. Уил се прозяваше. - Това откровение е поразително - каза Рино. - Дали наистина е възможно човек да види тези енергийни полета? Разказах му накратко за своите преживявания, като започнах с нашето пристигане и продължих, докато стиг¬нах до момента, когато сам видях енергийните полета. Известно време Рино остана мълчалив, после попита: - Значи наистина са били провеждани експерименти, при които се предава енергия на растенията и тя оказва влияние върху техния растеж? - И върху хранителните им качества също - добавих аз. - Но в това откровение се съдържа и още нещо - отбеляза той, сякаш говореше на себе си. - Третото отк¬ровение показва, че цялата енергия във вселената е един¬на и ние можем да въздействаме фактически не само върху растенията, но и върху всичко останало, в зависимост от начина, по който използваме енергията, която ни принадлежи, поне доколкото тя е в наша власт - той замълча за момент. - Интересно какво въздействие оказ¬ва нашата енергия върху останалите хора? Уил ме погледна и се усмихна. - Ще ти разкажа какво наблюдавах - казах аз. - Бях свидетел на един спор между двама души и наистина техните енергии се държаха доста странно. Рино пак си намести очилата. - Разкажи ми за това. В този момент Уил се изправи. - Трябва да ида да си почина. Денят бе уморителен за мен. Пожелахме си лека нощ и Уил си влезе в палатката, а аз разказах на Рино, колкото можах по-добре, за спора между Сара и учения и за взаимодействието на техните енергийни полета. - Почакай малко - каза Рино. - Значи ти твърдиш, че си видял как докато са спорили, енергийните им полета са се сблъскали и всяко едно се е опитвало да засмуче другото? - Точно така - потвърдих аз. Той остана замислен за момент. - Това трябва да се анализира подробно. Имаме два¬ма души, които спорят за това кой е прав по отношение на една ситуация и всеки иска да вземе връх над другия, дори ако трябва да подрани самочувствието му и напра¬во да го обиди. И внезапно той вдигна очи. - Да, това обяснява всичко! - Какво имаш предвид? - попитах аз. - Ако последователно се наблюдава този преход на енергията, ще може да се види какво става между хората, когато те си съперничат, спорят и си причиняват зло. Когато упражняваме власт над останалите, ние се сдо¬биваме с тяхната енергия. Изпълваме се с енергия за сметка на другите и именно това ни мотивира. Слушай, аз трябва да се науча да виждам тези енергийни полета. Къде е този център Висиенте? Как да стигна дотам? Казах му къде приблизително се намира, но че трябва да попита Уил по-подробно за посоката. - Да. Още утре ще го попитам - каза той разпалено. - А сега трябва малко да поспя. Иска ми се да тръгна колкото се може по-рано. Каза ми „лека нощ\" и се пъхна в палатката си. Останах сам със звуците на нощта и прашенето на огъня. Когато се събудих на другата сутрин, Уил вече бе излязъл от палатката. Наоколо се разнасяше сладостна миризма на гореща каша. Измъкнах се от спалния си чувал и погледнах през процепа на палатката. Уил сто¬еше с тиган над огъня. Рино не се виждаше никъде и палатката му я нямаше. - Къде е Рино? - попитах аз, когато се измъкнах на¬вън и приближих до огъня. - Готов е за тръгване - отвърна Уил. - Занимава се нещо с колата си и се кани да отпътува веднага щом помпата му пристигне. Уил ми поднесе паница овесена каша и ние седнах¬ме на един пън да закусим. - До късно ли стояхте снощи? - попита Уил. - Не много - отвърнах аз. - Казах му всичко, което зная. Точно в този момент откъм пътеката долетя шум. Рино бързо приближаваше към нас. - Съвсем съм готов - каза той. - Трябва да се сбогуваме. Побъбрихме една-две минути, след което Рино бър¬зо се спусна по пътеката и си тръгна. Ние с Уил се окъ¬пахме и избръснахме в банята на съдържателя един след друг, после прибрахме всичките си принадлежности, на¬пълнихме колата с бензин и поехме на север. - На какво разстояние сме от Кула? - попитах аз. - С малко повече късмет, можем да стигнем до до¬вечера - отвърна той и добави: - Е, какво научи от Рино? Аз го изгледах изпитателно. Явно очакваше да чуе нещо конкретно. - Не зная - отвърнах аз. - С какви мисли те остави срещата ви? - Че хората несъзнателно се стремят към власт и надмощие един над друг, за да се сдобиват по този на¬чин с енергия. Те черпят от чуждата енергия, което им дава сили и им влива самочувствие. Уил гледаше право пред себе си, съсредоточен в пътя. Изглежда внезапно мислите му се бяха отклонили в друга посока. - Защо питаш? - поисках да зная аз. - За това ли се говори в Четвъртото откровение? Той извърна очи към мен. - Не само. Ти си наблюдавал енергийния поток меж¬ду други хора, но не знаеш какво става с твоята енергия в подобни случаи. - Е, тогава ти ми кажи какво става! - започвах да губя търпение аз. - Мене ме обвиняваш, че не говоря, а от теб думите трябва да се измъкват като с ченгел. От дни наред се опитвам да разбера нещо повече за Ръкописа, но ти само се опитваш да отклоняваш въпроса. Той само се разсмя и ми се усмихна. - Нали се разбрахме? Имам си свои основания да не ти казвам всичко. Едно от откровенията ни разкрива как да си обясним събитията от миналото си. Това означава да си изяс¬ним кои сме всъщност и какъв е смисълът на нашето съществуване. Изчаквам да стигнем до това откровение, пре¬ди да поговорим за моите преживявания, съгласен ли си? Усмихнах се на предизвикателния му тон. - Да, струва ми се. След това пяла сутрин пътувахме в пълно мълчание. Денят бе озарен от слънце, с ясно небе. Когато се заизкачвахме из планините, понякога ни застигаха гъсти об¬лаци и предното стъкло се изпотяваше. Към обяд изка¬чихме един хълм, от който се разкриваше великолепна гледка към планините и низините на изток. - Гладен ли си? - попита Уил, Кимнах и той извади два хубаво увити сандвича от една торба на задната седалка и докато ми подаваше единия, запита: - Какво ще кажеш за гледката? - Красива е. Той ми се усмихна и така втренчено ме изгледа, сякаш наблюдаваше енергийното ми поле. - Какво правиш? - попитах аз. - Просто гледам. Планинските върхове са места с особена сила, те вдъхват енергия на всеки човек. Но ми се струва, че ти имаш особен афинитет към планински-те местности. Разказах на Уил за дядовата долчинка и планинска¬та верига над езерото и как тази гледка ме бе изпълни¬ла с енергия и ми бе върнала силите в деня, когато прис¬тигна Чарлийн. - Може би си израснал тъкмо по тези места, за да се под¬готвиш за нещо, което ти предстои да изпълниш тук сега. Канех се да го попитам нещо повече за енергията, която вдъхват планините, когато той добави: - Девствени гори, израснали върху планински склонове, още повече увеличават енергията. - А тази девствена гора, където отиваме сега, пла¬нинска ли е? - попитах аз. - Погледни сам. Вижда се оттук. Той посочи на изток. Две планински вериги, успоред¬ни една на друга, се очертаваха в далечината на километ¬ри оттук, след което се сливаха под У-образна форма. В дефилето между тях се беше разположило малко градче, а там, където двете вериги се срещаха, планината рязко се издигаше в остър каменист връх. Върхът се издигаше мал¬ко по-високо от билото, където се намирахме сега, и подножието му бе зелено, сякаш обрасло с буйна растителност. - А каква е тази зеленина? - попитах аз. - Да, тя е като Висиенте, само че още по-силна и особена. - С какво е особена? - В нея се изявява особено силно смисълът на след¬ващото откровение. - И какво е то? - попитах аз. Уил запали джипа и свърна назад към пътя. - Бас държа, че сам ще разбереш - отвърна той. В продължение на час след това никой нищо повече не каза и аз съм заспал. Не след дълго Уил разтърси ръката ми. - Събуди се - каза той. - Ето ни вече в Кула. Изправих се на седалката. В дефилето пред нас, където два пътя се срещаха, се намираше малко градче. От двете му страни се издигаха планинските вериги, които бяхме наблю¬давали преди. Дърветата по склоновете им изглеждаха ог¬ромни като тези във Висиенте и поразително зелени. - Преди да влезем в града, трябва да те предупредя - каза Уил. - Въпреки енергията на гората, този град е значително по-нецивилизован в сравнение с други об-ласти на Перу. Известен е като място, където Ръкописът може да ти се открие, но последния път, когато бях тук, беше пълен с всякакви меркантилни типове, които не чувстваха енергията и не разбираха откровенията. Интересуваха се само от парите и признанието, които ще получат, ако открият Деветото откровение. Погледнах към селището. То имаше не повече от четири-пет улици и алеи. Отстрани на двете главни улици, които минаваха през центъра на градчето, но всичко останало бяха тесни пътечки със схлупени къщурки покрай тях. На кръстопътя бяха паркирани десе¬тина коли и камионетки явно не от местните. - Защо ли са толкова пришълците тук? - попитах аз. Той се усмихна някак предизвикателно. - Защото само тук можеш да се снабдиш с провизии и бензин, преди да се спуснеш навътре в планините. Той запали джипа и с бавна скорост влезе в града, къде¬то спря пред една от по-големите сгради. Не успях да разче¬та надписа на испански, но по стоките, изложени на витрината, разбрах, че е магазин за бакалски стоки и железария. - Почакай ме за минутка - каза Уил. - Ще се отбия да купя някои неща. Кимнах и Уил изчезна във входа. Озъртах се наоколо. В края на улицата спря една камионетка, от която излязоха няколко души, между които тъмнокоса жена с работно сако. За най-голяма моя изненада, това беше Марджъри. Заедно с един млад двайсетгодишен мъж тя прекоси улицата и се насочи точно насреща ми. Отворих вратата и излязох. - Марджъри! - провикнах се аз. Тя спря да се огледа, видя ме и усмихната се отпра¬ви към мен. - О, здравей. Младият мъж я дръпна за ръката. - Робърт ни предупреди да не влизаме в разговор с никого - каза й той съвсем тихо, така че да не го чуя. - Не се тревожи - отвърна тя. - Познавам този човек. Бъди спокоен. Младежът ме изгледа подозрително, дръпна се и влезе в магазина. Аз започнах да заеквам и да й обяснявам какво стана между нас в градините, а тя се разсмя и заяви, че Сара всичко й е разказала. Канеше се да спомене още нещо, когато Уил излезе от магазина с продукти в ръка. Запознах ги и ние поговорихме няколко минути, до¬като Уил наместваше продуктите отзад в джипа. - Имам едно предложение - каза Уил. - Хайде да идем отсреща и да похапнем нещо. Отсреща имаше закусвалня. - Не би било зле - съгласих се аз. - Не зная дали ще мога - каза Марджъри. - Мисля, че скоро ще тръгваме. - Къде отиваш? - попитах аз. - Връщаме се няколко километра на запад. Ходихме при една група, която се занимава с проучвания на Ръкописа. - Бихме могли да те върнем след обяда - предложи Уил. - Благодаря, така може. Уил погледна към мен. - Трябва да взема още нещо. Вие идете и поръчайте, а аз ще си поръчам като дойда. Няма да се бавя повече от няколко минути. Ние с Марджъри се съгласихме и изчакахме да ми¬нат няколко камиона, за да пресечем улицата. Уил тръг¬на в южна посока. Най-ненадейно младият мъж, с кого¬то Марджъри бе пристигнала, излезе от магазина и се изпречи пред нас. - Къде си тръгнала? - хвана я той за ръката. - Това е мой приятел - отвърна тя. - Ще обядваме и той ще ме докара малко по-късно. - Знаеш, че не можеш да имаш доверие на никого тук. Робърт няма да хареса това. - Не се безпокой - каза тя. - Искам да тръгнеш веднага с мен! Аз го хванах за ръката и го принудих да пусне Марджъри. - Чу какво ти се каза - заявих аз. Той изведнъж стана плах, отстъпи, обърна се и вле¬зе обратно в магазина. - Да вървим - казах аз. Прекосихме улицата и влязохме в малката закусвалня. Тя се състоеше само от едно помещение с осем маси, просмукано от миризмата на пушек и мазнина. Избрах една свободна маса вляво. Неколцина от посетителите ни хвър¬лиха по един поглед, докато минавахме, след което се вър¬наха обратно към заниманията си. Сервитьорката говореше само испански, но Марджъри знаеше езика добре и поръча за двама ни, след което сър¬дечно погледна към мен. Усмихнах й се. - Какъв беше онзи тип? - Това е Кени - отвърна тя. - Не зная какво му стана. Благодаря, че се застъпи за мен. Тя ме гледаше право в очите и думите й ме напра¬виха щастлив. - Какво те накара да тръгнеш с тези хора? - попитах аз. - Робърт Йенсен е археолог, формирал е работна група за изследване на Ръкописа и издирване на Деветото откровение. Преди няколко седмици посети Висиенте, после отново се появи преди няколко дни... и аз... - И ти какво? - попитах. - Е, имах връзка във Висиенте, с която исках да скъсам. Тогава срещнах Робърт, който беше толкова привлекателен и се занимаваше с толкова интересни неща. Той ме накара да повярвам, че е на път да открие Деветото откровение, което ще даде тласък на нашите изследвания в градините. Увери ме, че откриването на това откровение ще бъде най-вълнуващото нещо, което някога е правил, и ми предложи място в екипа си за няколко месеца, което аз приех... Тя отново замълча и сведе поглед. Май се чувства¬ше неловко да говори за това и аз смених темата. - Кои от откровенията си чела? - Само онова, което видях във Висиенте. Робърт има някои от останалите, но според него хората трябва да се отърсят от традиционните си схващания, за да могат да ги разберат. Той казва, че предпочита те да узнаят ос¬новните идеи от него. Сигурно съм смръщил вежди, защото тя добави: - Това много не ти се нрави, нали? - Звучи подозрително. Тя отново се вгледа в мен напрегнато. - И аз не можех да си го обясня. На връщане би мо¬гъл да поговориш с тях и да ми кажеш мнението си. Сервитьорката донесе поръчката и докато се отдалеча¬ваше, влезе Уил. Той бързо приближи до нашата маса. - Налага се да се срещна с едни хора на километър северно оттук - каза той. - Ще ми отнеме няколко часа. Вземи джипа и закарай Марджъри обратно - той ме стрелна с усмивката си. - Ще се срещнем пак тук. Мина ми през ума да му обадя за Робърт Йенсен, но се отказах. - Добре - приех аз. Той се обърна към Марджъри: - Приятно ми е, че се запознахме. Съжалявам, че нямам време да си поприказваме. Тя го погледна с типичната си сдържаност. - Може би някой друг път. Той кимна, подаде ми ключовете и се отдалечи. Марджъри се хранеше мълчаливо известно време, после каза: - Този човек изглежда знае какво иска. Откъде го познаваш? Разказах й най-подробно какво ми се случи при прис¬тигането ми в Перу. Тя ме слушаше внимателно. Всъщност толкова внимателно, че аз без да искам разказах цялата история с голяма лекота и предадох драматичните съби¬тия и епизоди проникновено и с искрено вживяване. Тя поглъщаше всяка моя дума, беше направо слисана. - Боже мой, значи ти си в истинска опасност? - въз¬кликна тя по време на разказа. - Мисля, че не - отвърнах аз. - Поне не толкова да¬леч от Лима. Тя продължаваше да ме гледа в очакване, тъй че докато свършихме яденето си, аз й разказах накратко всичко, което ми се случи във Висиенте от момента, ко¬гато ние със Сара пристигнахме в градините. - Там срещнах и теб - казах аз. - И ти побягна. - О, не е точно така - каза тя. - Просто не те позна¬вах и когато видях чувствата ти, си помислих, че е по-добре да си вървя. - Е, извинявам се, че съм допуснал енергията да ми се изплъзне от контрол - пошегувах се аз. Тя си погледна часовника. - Струва ми се, че трябва да се връщам. Сигурно ще се тревожат за мен. Оставих достатъчно пари за сметката и ние изля¬зохме и се отправихме към джипа на Уил. Вечерта беше студена и от устата ни излизаше пара. Когато влязохме в колата, тя каза: - Върни се обратно на север по същия път. Ще ти кажа къде да завиеш. Кимнах, обърнах колата и се отправих в тази посока. - Кажи ми нещо повече за имението, където отива¬ме - поисках аз, - Доколкото знам, Робърт го е наел под аренда. Неговата работна група го е използвала дълго време, докато той е про¬учвал откровенията. Откакто съм там, всички се занимават само с това да събират хранителни запаси и да поддържат колите. Някои от хората му са направо грубияни. - Защо те е поканил с него? - попитах аз. - Каза, че има нужда от човек, който да му помогне да изтълкува последното откровение, когато го открие. Поне така каза във Висиенте. Но тук говори само за хранител¬ните доставки и помага да се подготвим за пътуването. - Къде има намерение да върви? - Не зная. Никога не отговаря на въпросите ми. След километър и половина тя ми каза да завия вляво по един тесен, каменлив път. Той се виеше нагоре по склона, след което се спускаше в равна долчинка. Пред нас се по¬яви фермерска къща, построена от груби дъски. Зад нея се намираха няколко хамбара и дворни пристройки. Зад огра¬дата на пасбището към нас протегнаха муцуни три лами. Намалих скорост и спрях. Неколцина човека се заовъртаха край колата и зяпаха начумерено. От едната страна на къщата забелязах токов генератор с газово захранване, който леко бръмчеше. После вратата се от¬вори и един висок, тъмнокос човек с яко, жилаво телос¬ложение се отправи към нас. - Това е Робърт - каза Марджъри. - Чудесно - казах аз, все още изпълнен със сили и увереност в себе си. Излязохме от колата и Йенсен приближи към нас. Той се обърна към Марджъри: - Разтревожих се за теб. Доколкото разбирам, си се срещнала с приятел. Аз се представих и той силно стисна ръката ми. - Аз съм Робърт Йенсен - каза той. - Радвам се, че нищо не ви се е случило. Заповядайте. Вътре няколко души правеха приготовления за из път. Един носеше палатка и къмпингови пособия към задната част на къщата. Откъм столовата зърнах две перуанки в кухнята да опаковат храна. Йенсен седна на един стол във всекидневната и ни посочи по един стол и на нас. - Какво означава това, че нищо не ни се е случило? - попитах аз. Той се приведе напред и направо попита: - Откога сте по тези места? - От този следобед. - Значи не можете да знаете, колко е опасно тук. Изчезват хора. Чували ли сте за Ръкописа, за липсващо¬то Девето откровение? - Да, чувал съм. Фактически... - Тогава трябва да знаете какво става тук - прекъс¬на ме той. - Да се търси последното откровение става опасно. С това са се заели някакви тъмни субекти. - Какви? - попитах аз. - Хора, които изобщо не се интересуват от археоло¬гическата стойност на това откритие. Те просто искат да използват откровенията за лични цели. Един едър човек^с брада и шкембе прекъсна разго¬вора ни и подаде на Йенсен някакъв списък. Те накрат¬ко обсъдиха нещо на испански. Йенсен отново погледна към мен. - И ти ли си тук, за да търсиш липсващото откровение? - попита той. - Даваш ли си сметка в какво се замесваш? Почувствах се неловко и ми беше трудно да намеря точния отговор. - Ами... аз се интересувам от това да разбера нещо повече за целия Ръкопис. Още не съм го опознал достатъчно. Той целият се изопна на стола си. - Даваш ли си сметка, че Ръкописът е държавен артефакт и всякакви копия от него са незаконни, освен със специално разрешение? - Да, но някои учени не искат да приемат такава постановка на въпроса. Според тях правителството це¬ли да потисне новите... - А на тебе не ти ли се струва, че перуанският народ има правото да контролира собствените си археологи¬чески находки? Правителството уведомено ли е за тво¬ето пребиваване в тази страна? Не знаех какво да отговоря - отново стомахът ми се сви от безпокойство. - Виж, не ме разбирай неправилно - каза той усмихнат. - Аз подкрепям тази идея. Ако се ползваш с поддръжката на някои научни среди извън страната, просто ми кажи. Но както ми се струва, само се скиташ насам-натам. - Това донякъде е вярно - отвърнах аз. Забелязах, че Марджъри бе насочила цялото си вни¬мание към Йенсен. -А какво според тебе трябва да прави? - попита тя. Йенсен се изправи с усмивка. - Може да ти намеря някое място при нас. Имаме нужда от още хора. Там, където отиваме, според мен е относително безопасно. А и ако всичко е наред, ще имаш възможност да се върнеш в родината си. Той се взря отблизо в лицето ми. - Но трябва да си готов да изпълняваш всичките ми разпореждания през цялото време. Бегло погледнах Марджъри. Тя все така наблюда¬ваше Йенсен. Чувствахме объркан. Мина ми през ума, че предложението на Йенсен не е за изхвърляне. Ако той е в добри отношения с правителството, това може¬ше да се окаже единствената ми възможност да се вър¬на в Щатите. Ами ако просто съм изпаднал в заблуда и Йенсен е прав, че действам безразсъдно. - Струва ми се, че трябва да вземеш предвид думите на Робърт - намеси се Марджъри. - Наистина не е безо¬пасно да останеш сам. Разбирах, че може би тя е права, но въпреки всичко имах доверие на Уил по отношение на онова, с което се бяхме заели. Исках да изразя това свое съображение, но не можех да намеря думи. Вече преставах да разсъждавам ясно. Неочаквано едрият мъжага влезе отново в стаята и отправи поглед към прозореца. Йенсен бързо скочи и погледна нататък. После се обърна към Марджъри и каза както обикновено: - Някой идва насам. Иди повикай Кени тук, моля те. Тя кимна с глава и излезе от стаята. През прозореца забелязах светлините на камион. Колата паркира точно пред^оградата на петнайсетина метра оттук. Йенсен отвори вратата и аз чух да се споменава името ми. - Кой е пристигнал? - попитах аз. Йенсен строго ме изгледа. - Мълчи. Двамата с едрия мъжага излязоха и затвориха вратата след себе си. През прозореца успях да различа един-единствен силует, който се открояваше на светлината на камиона. Първият ми порив беше да остана вътре. Бях изпълнен с лоши предчувствия от думите на Йенсен за положението, в което се бях озовал. Но ми се стори, че този човек с ками¬она ми е познат. Отворих вратата и излязох навън. Щом ме видя, Йенсен бързо се обърна и тръгна към мене. - Какво правиш? Върни се обратно вътре. Стори ми се, че близо до генератора някой отново спомена името ми. - Връщай се веднага вътре! - повтори Йенсен. - Това може да е капан - беше застанал точно пред мене и ми преп¬речваше видимостта към камиона. - Влизай веднага вътре! Почувствах се напълно объркан и уплашен, неспо¬собен да взема решение. Тогава силуетът на светлината се приближи и аз успях да го видя очертан зад Йенсен. Чух ясно думите: - ... Ела, трябва да говоря с тебе! Когато силуетът приближи, съзнанието ми се^ прояс¬ни и аз осъзнах, че това е Уил. Втурнах се покрай Йенсен. - Какво се е случило с теб? - бързо попита Уил. -Трябва да се махаме оттук. - Но какво ще стане с Марджъри? - попитах аз. - В момента нищо не можем да направим за нея - каза Уил. - Най-добре е да тръгваме. Бяхме вече тръгнали, когато Йенсен извика: - По-добре да стоите тук. Няма да успеете да се измъкнете. Обърнах поглед назад. Уил спря и ме погледна, давайки ми възможност да избера дали да остана или да "

• rima
  " May 23

  Уил спря и ме погледна, давайки ми възможност да избера дали да остана или да тръгна с него. - Да вървим - казах аз. Минахме покрай камиона, с който бе пристигнал Уил, и аз зърнах на предната седалка още двама мъже. Отидохме до камионетката на Уил, той ми поиска клю¬човете и отпътувахме с нея. Камионът с приятелите на Уил ни последва. Уил се обърна към мен и ме изгледа. - Йенсен твърдеше, че си искал да останеш с него¬вата група? Какво се е случило? - Откъде знаеш името му? - смотолевих аз. - Стана така, че разбрах всичко за този тип - отвърна Уил. - Той работи за перуанското правителство. Наистина е археолог, но е получил изключителното право да проуч¬ва Ръкописа с обещанието, че ще спомогне за пълното му укриване. Само че не му е било позволено да издирва лип¬сващото откровение. Явно той е решил да наруши това споразумение. Говори се, че скоро потегля да търси Деветото откровение. Щом разбрах, че Марджъри е с него, реших, че е най-добре да дойда дотук. Той какво ти каза? - Че ме грози опасност и че трябва да тръгна с него и че той ще ми помогне, ако искам да напусна страната. Уил поклати глава. - Опитал се е да те подчини на себе си. - Какво имаш предвид? - Трябваше да си видиш енергийното поле. То нап¬раво беше обсебено от неговото. - Не разбирам. - Спомни си спора на Сара с учения във Висиенте... Ако беше станал свидетел на това как единият печели спора и убеждава другия в своята правота, щеше да наблюдаваш как енергията на губещия се влива в тази на печелещия, оставяйки загубилият изтощен, безсилен и объркан - как¬то изглеждаше онова перуанско момиче, което видяхме и както ти изглеждаш в момента - допълни той. - Значи ти наблюдава същото при мене, така ли? - попитах аз. - Да - отвърна той. - За теб беше невероятно трудно да преодолееш неговата власт над себе си и да се освободиш. Дори за момент си помислих, че няма да успееш. - Господи! - възкликнах аз. - Този човек е истински дявол. - Не е точно така - каза Уил. - Може би не си дава ясно сметка какво върши. Смята, че в тази ситуация пра¬вото е на негова страна и несъмнено отдавна е разбрал, че за да има истинска власт, трябва да следва определена стратегия. Първоначално се представя за твой приятел, след което открива слабото ти място - в твоя случаи факта, че си в опасност. Неусетно подкопава твоята увереност, че си на прав път, докато започнеш да възприемаш неговата гледна точка. А стане ли това, вече си в ръцете му. Той ме погледна право в очите. - Това е само една от многото стратегии, които хората използват, за да черпят от енергията от останалите. За другите начини ще разбереш по-късно, от Шестото откровение. Слушах го разсеяно, защото мислите ми бяха отправени към Марджъри. Неприятно бе, че се налагаше да я оставя там. - Не смяташ ли, че трябва да се опитаме да измък¬нем Марджъри? - попитах аз. - Не сега - отвърна той. - Според мен в момента нищо не я застрашава. Утре на тръгване бихме могли да се отбием и да се опитаме да поговорим с нея. Няколко минути мълчахме, след което Уил попита: - Вече разбираш какво имах предвид, когато ти казах, че Йенсен не си дава ясна сметка какво върши, нали? Той е като повечето хора. Прави просто онова, което му позволява да се чувства силен. - Не, струва ми се, че не разбирам съвсем. Уил се замисли. - При повечето хора този процес е все още не¬съзнателен. Единственото, което разбираме, е, че се чув¬стваме слаби и властта над другите ни дава сила. Само че не си даваме сметка какво струва на останалите тази наша сила. Ние крадем от тяхната енергия. Мнозина пре¬карват целия си живот в непрестанно заграбване на чуж¬дата енергия. Той ме погледна със светнали очи. - Макар че е възможен и друг вариант - да срещнем човек, който поне за известно време е готов доброволно да ни отдава своята енергия. - Какво искаш да кажеш? - Спомни си, когато вие с Марджъри обядвахте в оня ресторант в градчето и аз влязох. - Да? - Аз не зная за какво си говорехте, но нейната енер¬гия направо се изливаше върху тебе. Това се виждаше съвсем ясно, когато влязох. Кажи ми как се чувстваше в онзи момент? - Прекрасно се чувствах - отвърнах аз. - Всички чув¬ства и мисли, които споделях, ми се струваха кристално ясни. Изразявах се с лекота. Но какво значи това? Той се усмихна. - Понякога е възможно един човек доброволно да ни предостави власт над себе си, като ни предаде енергия, както направи тогава Марджъри по отноше¬ние на тебе. Това ни влива сили, но обикновено е нещо нетрайно. Повечето хора - включително и Марджъри -не са достатъчно силни, за да отдават енергия постоянно. Затова и болшинството от връзките се израждат в бор¬ба за надмощие. Хората съчетават своята енергия и след това започват да се борят кой от двамата да я владее. Загубилият винаги плаща цената. Той ненадейно млъкна и ме изгледа. - Сега разбираш ли Четвъртото откровение? Само помисли над онова, което ти се случи. Първо имаше въз¬можност да наблюдаваш протичането на енергия меж¬ду хората и да си зададеш въпроса какво означава това. После срещнахме случайно Рино, от когото научи, че психолозите вече се занимават с изследване на причините, поради които хората се стремят да властват един над друг. Ти можа да наблюдаваш всичко това в онова перуанско семейство. Ясно забеляза, че властта над другия дава възможност на властващия да се чувст¬ва силен и интелигентен, но това изсмуква жизнената енергия на онези, които са подвластни. Все едно дали си въобразяваме, че правим всичко това за доброто на дру¬гия или за доброто на собствените си деца под предлог, че се нуждаят от напътствия. Във всички случаи това нанася вреда. Подир туй ти се натъкна на Йенсен и успя да разбереш как се чувства човек в такива случаи. Видя, че когато някой властва психологически над тебе, той всъщност блокира твоето мислене. В случая с Йенсен ти не загуби някакъв разумен спор. Ти просто нямаше енергия и ясна мисъл, за да спориш въобще. Йенсен изсмукваше цялата ти мисловна енергия. За нещастие пялото развитие на човешката цивилизация е белязано от този вид насилие, често извършвано от иначе добро¬намерени хора. Аз само кимнах с глава. Уил съвсем точно обобща¬ваше моя опит. - Постарай се да разбереш Четвъртото откровение в дълбочина - продължи Уил. - Виж как се съгласува с онова, което вече знаеш. Третото откровение ти показа, че физическият свят е всъщност една всеобхватна сис¬тема от енергия. А ето че Четвъртото сочи как хората несъзнателно си съперничат за онази част от енергията, която им е достъпна: енергията, която протича помеж¬ду им. Тъкмо това е причината за всички човешки кон¬фликти - от дребните семейни и професионални нераз¬бирателства до войните между народите. Те са резултат на чувството за несигурност и слабост и нуждата да се открадне нечия чужда енергия за по-добро самочувствие. - Чакай малко - опитах се да възразя аз. - Има войни, които са били неизбежни, справедливи войни. - Разбира се - отвърна Уил. - Но единствената при¬чина да не може да се избегне един конфликт, това е, че едната от страните заема ирационална позиция, защото има потребност да извлече енергия. Уил изглежда си спомни нещо. Протегна се към чан¬тата си и извади оттам свитък листа, закопчани с кламерче. - За малко да забравя! - каза той. - Намерих копие на Четвъртото откровение. Подаде ми копието, без да каже нищо повече, загле¬дан в пътя право пред себе си. Извадих изпод седалката малкото фенерче на Уил и за около двадесетина минути прочетох краткия документ. Да се разбере Четвъртото пророчество, озна¬чава да се види човешкия свят като огромно бойно поле, в което се разиграва битка за енергия, тоест за власт. Но щом веднъж ние, хората, си дадем ясна сметка за същността на нашата борба, продължаваше отк¬ровението, ще успеем да преодолеем този конфликт. Ще започнем да се отърсваме от яростната междуличност¬на борба за енергия, защото най-сетне ще станем спо¬собни да получаваме своята енергия от друг източник. Погледнах Уил. - Какъв друг източник? - попитах го аз. Той само се усмихна, но нищо не каза."

• rima
  " May 23

  ЗАВЕТЪТ НА МИСТИЦИТЕ Събудих се на другата сутрин веднага щом усетих Уил да се размърдва. Бяхме прекарали нощта в къщата на един негов приятел и в момента Уил бързо се обличаше, седнал на походното легло в средата на стаята. Навън още не се бе развиделило. - Побързай да си стегнем багажа - прошепна той. Прибрахме си дрехите и на няколко пъти пренесох¬ме до джипа храната, която беше купил Уил. Намирахме се само на двеста-триста метра от центъра на града, но в мрака не можеха да се доловят много светлини. Зазоряването бе само тясна ивица просветляващо небе на изток. Не се чуваше никакъв звук, само някои птици възвестяваха наближаването на утрото. Пренесохме всичко и аз зачаках до джипа, докато Уил остана да размени няколко думи с приятеля си, кой¬то стърчеше сънен на верандата през цялото време, до-като ние се приготвяхме. Най-неочаквано от пътя до нас долетя шум. Зърнахме фаровете на три камионетки, които стигнаха центъра на града и там спряха. - Може да е Йенсен - каза Уил. - Хайде да идем да проверим, само че внимателно. Пресякохме няколко улици и излязохме на един по-широк път, който извеждаше на главната улица на око¬ло трийсетина метра от камионетките. Две от колите зареждаха бензин, а третата бе спряла пред магазина. Близо до тях стояха четири-пет човека. Видях Марджъри, която излезе от магазина и постави нещо отпред в камионетката, след което спокойно се отправи насреща ни, загледана във витрините на близките магазини. - Върви да провериш дали ще я убедиш да тръгне с нас - прошепна Уил. - Аз ще те чакам тук. Свих край ъгъла, тръгнах насреща й и тъкмо тогава бях обзет от истински ужас. За първи път забелязах, че някои от хората на Йенсен, точно зад нея, пред магазина, носеха автомати. Само миг след това тревогата ми още повече нарасна. На отсрещната улица въоръжени войници, ниско приведени, бавно приближаваха група¬та на Йенсен. В същия момент, когато Марджъри ме видя, хората на Йенсен забелязаха другите и се пръснаха. Във възду¬ха се разнесоха изстрели. Марджъри ме погледна ужасена. Спуснах се към нея и я дръпнах с мен. Шмуг¬нахме се в следващата улица. Проехтяха още изстрели и гневни викове на испански. Препънахме се в купчина кутии и паднахме на земята с почти допрени едно до друго лица. - Да се махаме! - изправих се аз. Тя се опита да се повдигне, но отново ме дръпна и посочи с глава края на улицата. Двама въоръжени мъже бяха залегнали с гръб към нас и се взираха надолу към съседната улица. Ние направо замръзнахме на мястото си. Мъжете най-сетне прекосиха на прибежки улицата и се скриха в отсрещната гора. Знаех, че трябва да се върнем в къщата на приятеля на Уилсън, където ни чакаше джипът. Бях сигурен, че Уил ще отиде там. Предпазливо се добрахме до следва-щата улица. Вдясно се чуха гневни викове и изстрели, но никой не можеше да се види. Погледнах вляво. Там също нямаше никого - нито следа от Уил. Предположих, че ни е изпреварил и е избягал напред. - Да се спуснем през гората - предложих на Марджъри, която бе наострила всичките си сетива и се бе изпълнила с решителност. - След това ще тръгнем вляво по края й. От тази страна е паркиран джипът. - Добре - съгласи се тя. Бързо пресякохме улицата и се приближихме на око¬ло трийсетина метра от къщата. Джипът продължаваше да стои там, но нямаше и намек за присъствие. Вече се канехме да пресечем и последната улица, която ни деле¬ше от къщата, когато една военна кола зави край ъгъла вляво от нас и бавно се отправи към къщата. В същия миг Уил прекоси двора тичешком, запали джипа и пое в противоположната посока. Колата тръгна след него. - По дяволите! - изругах аз. - Какво ще правим сега? - извика Марджъри. На лицето й отново се изписа тревога. По улицата зад нас отново отекнаха изстрели, този път по-близко. Пред нас гората ставаше все по-гъста и се възкачваше към надвесения над града планински склон, който се простираше на север и на юг. Тъкмо тази планинска верига бях зърнал на идване отдалече. - Трябва да се изкачим към върха - казах аз. -Побързай! Вървяхме няколкостотин метра нагоре по планинския склон. На едно равно място спряхме и обърнахме поглед към града. По всички улици се бяха изсипали военни коли и множество войници ръководеха претърсването на всички къщи. От подножието на склона смътно долитаха гласове. С всички сили тръгнахме нагоре по склона на планината Единственото, което ни оставаше, бе да бягаме. Вървяхме на север по билото на планината и спряхме само веднъж, за да се снишим встрани, когато вляво от нас префуча кола. Повечето коли, които минаваха, бяха металносиви военни джипове, но можеше да се случи да мине и по някоя цивилна кола. Макар и парадоксално, гората бе¬ше единственото ни спасение от дивия свят на хората. Пред нас двете планински вериги се срещаха и стръмно се издигаха нагоре. Издадените напред скали засенчваха долината в подножието им. Неочаквано пред нас се зададе джип, който много напомняше джипа на Уил, и бързо свърна в един страничен път, който се спус¬каше с остри завои към равнината. - Това ми прилича на Уил - казах аз като се напря¬гах да видя по-добре. - Предлагам ти да слезем - каза Марджъри. - Почакай малко. Ами ако това е капан? Ако са за¬ловили Уил и сега използват джипа му, за да ни примамят? \'Лицето й помръкна. - Ти остани тук - предложих. - Аз ще сляза долу, а ти не ме изпускай от очи. Ако всичко е наред, ще ти махна да ме последващ. Тя се съгласи, макар и неохотно, и аз се заспусках по стръмния склон, където беше паркиран джипът. През листата успях смътно да забележа един човек, който из-лезе от колата, но не можах да го разпозная. Хващах се, за да се задържа за ниските храсти и стволовете на дърветата, промъквах се между скалите и понякога се подхлъзвах по хумусната почва. Най-сетне се изправих пред самата кола, която се намираше на около стотина метра от мене на отсрещ¬ния хълм. Шофьорът се беше облегнал на задната бро¬ня и все още не можеше да се види кой е. Отидох вдясно, за да погледна по-добре. Беше Уил. Спуснах се още по-вдясно и усетих, че се подхлъзвам. В последния момент успях да се задържа за ствола на едно дърво и се изправих. И тогава направо ми се сви стомахът от ужас - пред мене се спускаше съвсем отвесен склон на около стотина метра надолу. Едва не се пребих. Изправих се, като все още се държах за ствола на дърво¬то и се опитах да привлека вниманието на Уил. Той гледаше нагоре към склона над мене, след което сведе очи и поглед¬на право насреща ми. Потрепна и веднага се отправи през храстите към мен. Аз му посочих стръмната пропаст. Той огледа долината и се провикна. - Не виждам как да дойда отсреща. Трябва ти да прекосиш долината и да дойдеш тук. Кимнах и тъкмо се канех да дам знак на Марджъри, когато чух шум на приближаваща кола. Уил скочи в джи¬па си и подкара с пълна сила към главния път. Аз бързо започнах да се изкачвам нагоре. Забелязах Марджъри, която приближаваше към мен. Внезапно зад нея се чуха викове на испански и стъп¬ки на бягащи хора. Марджъри се скри под една надвесе¬на скала. Спуснах се вляво, за да сменя посоката колко¬то се можеше по-безшумно. Докато тичах, се оглеждах между дърветата, за да видя Марджъри. Тъкмо я зърнах, тя високо изпищя в момента, когато двама войника я сграбчиха за ръцете и я принудиха да се изправи. Продължих да бягам приведен по склона, като неп¬рестанно в представите ми бе изразът на страх, изписан на лицето й. Тичах повече от километър, след което спрях и се заслушах. Не чувах зад себе си нито гласове, нито шум. Легнах по гръб, опитах се да отдъхна и да помисля трезво, но не можех да се отърся от ужасяващата гледка на за¬лавянето на Марджъри. Защо трябваше да я оставям на склона сама? Какво да правя сега? Седнах и си поех дълбоко дъх. Загледах се към пътя, който минаваше по отсрещния склон. Не бях забелязал нищо да се движи, докато бягах. Още веднъж се заслу¬шах внимателно: нищо освен обичайния шум на гората. Постепенно започнах да се успокоявам. В края на краи¬щата, Марджъри беше само заловена. Тя нямаше ни¬каква вина, освен че бе побягнала от изстрелите. Вероят¬но ще я задържат само докато установят нейната само¬личност на легитимен учен. Отново тръгнах на север. Леко ме наболяваше гръб. Бях прашен, уморен и стомахът ми се свиваше от глад. Вървях два часа, без да мисля за нищо, нито да срещна някого. Подир туй усетих стъпките на човек, който бягаше по отсрещния склон. Заковах се на място и отново се вслушах, но шумът беше изчезнал. Дърветата тук бяха по-грамадни и скриваха слънцето. Храсталаците бяха по-редки. Имах видимост на петдесет-шейсет метра пред себе си. Нищо не помръдваше. Вдясно заобиколих една огром¬на скала и няколко дървета, стремейки се да стъпвам кол¬кото се може по-тихо. Пред мене се изпречиха още три огромни скали. Минах покрай две от тях , без все още Да чуя никакъв шум. Когато заобикалях третата скала, зад гърба ми пропукаха съчки. Бавно се извърнах назад. Там, до скалата стоеше брадатият мъж, когото бях видял в имението на Йенсен. Гледаше диво и уплашено и ръцете му трепереха, когато насочи автомат към ко¬рема ми. Опитваше се да си припомни кой съм. - Почакай - смотолевих. - Аз познавам Йенсен. Той се загледа в мен по-внимателно и отпусна оръжието. В този момент откъм гората прошумоляха стъпки. Брадатият се спусна да бяга на север, стискайки пушката в едната си ръка. Аз инстинктивно го последвах. И двамата бягахме с всички сили, като си проправяхме път между клоните на дърветата и скалите и от време на време поглеждахме назад. След стотина-двеста метра той се препъна, а аз ми¬нах покрай него и продължих да тичам. После се свля¬кох между две скали, за да отдъхна и да погледна назад. Опитвах се да забележа дали някой приближава насам. Зърнах един войник на петдесетина метра от мен. Той се прицелваше с пушката си в едрия мъжага, докато он-зи се опитваше да се изправи на крака. Преди да успея да го предупредя по какъвто и да било начин, войникът стреля. Куршумите го пронизаха отзад и разкъсаха гър¬дите му. Бях опръскай с кръв. Ехото от изстрелите се разнесе из въздуха. В първия миг пронизаният остана неподвижен с из¬цъклени очи, после тялото му бавно се свлече и падна напред. Аз хукнах на север, без нищо да виждам. Опитвах се да се крия зад дърветата. Склонът ставаше все по-неравен, скалист и все по-стръмен. Целият се тресях от изтощение и страх, докато се влачех напред, проправяйки си път между скалите. На едно място се подхлъзнах и се осмелих да погледна назад. Войникът приближаваше трупа. И точно в момента, когато войникът вдигна поглед, както ми се стори към мене, аз се подхлъзнах от една скала. Приведох се ниско и пропълзях покрай няколко едри камънаци, след което минах по една заравненост на склона, която ме скри от погледа на войника. Тогава скочих отново на крака и побягнах с всички сили между скалите и дърветата. Съзнанието ми бе изпразнено. Мислех единствено за бягството. Макар че не се осмелявах да погледна назад, бях сигурен, че чувам войника да бяга подире ми. Склонът отново стана стръмен и аз с усилие се заизкачвах. Силите ми започваха да ме напускат. На върха на възвишението отново следваше равно пространство, гъсто обрасло с дървета и буйна растителност под тях. След това се издигаше стръмна скала, която трябваше да изкача внимателно, като опипвах непрестанно за нещо, за което да се хвана. Достигнах с усилие върха и пред мен се изправи гледка, от която сърцето ми се сви. Пътят ми бе пресечен от стръмна пропаст, която се спускаше на около стотина метра дълбочина. Не можех да продължа. Бях обречен. С мене бе свършено. По скалите зад гърба ми се свлякоха камъни. Явно войникът бе по пе¬тите ми. Свлякох се на колене. Чувствах се напълно сма¬зан и изтощен. Въздъхнах и се отказах да се съпротивля¬вам, примирявайки се със съдбата си. Бях в очакване на изстрелите. И колкото и да е чудно, посрещах мисълта за смъртта с облекчение като свършек на ужаса ми. Докато чаках, съзнанието ми се върна към неделните празници през детството ми и към невинните детски раз¬мисли за Бога. Как ли би изглеждала смъртта? Опитах се да се подготвя за нея. След един продължителен миг очакване, в който бях загубил всякаква представа за времето, изведнъж си да¬дох сметка, че нищо не се беше случило! Огледах се и за пръв път забелязах, че се намирам на най-високия пла¬нински връх. От тук се спускаха планински вериги и си¬пеи и пред погледа ми се разкриваше широка панорама във всички посоки. Забелязах, че някъде в далечината нещо се раздвижи. На юг по склона войникът бавно се отдалечаваше, като люлееше пушката на убития в ръка. Тази гледка ме сгря и направо ме напуши смях. Все пак бях успял да оцелея! Обърнах се, седнах с кръстоса¬ни крака и се отдадох на обзелия ме прилив на щастие. Искаше ми се да остана тук завинаги. Денят бе прекра¬сен, слънчев, със синьо небе. Както си седях така, внезапно останах поразен от близостта на виолетовите хълмове в далечината, или по-скоро от усещането за тяхната близост. Същото впечат-ление оставяха и няколкото пухкави бели облака, които се носеха над главата ми. Имах чувството, че само да протегна ръка, и ще ги докосна. Когато вдигнах ръка към небето, усетих тялото си по един съвсем нов начин. Ръката ми се плъзна нагоре с невероятна лекота и аз държах гърба, шията и главата си изправени без абсолютно никакво усилие. От положението, в което се намирах - седнал с кръстосани крака - се изправих, без да си помагам с ръце, и се про¬тегнах. Чувствах се абсолютно олекнал. Загледан в далечните планини, забелязах, че луната избледняваше и скоро щеше да се скрие. Беше пълна наполовина и увиснала над хоризонта като обърнат бокал. В този миг си дадох сметка защо формата й е такава. Право пред мен, на милиони километри, слън¬цето озаряваше само връхната част на залязващата луна. Забелязах точната граница между слънцето и лунната повърхност и това още повече разшири моето съзнание. Представях си луната, потънала под чертата на хо¬ризонта, и точната й отразена форма, която ще видят хората, които живеят на запад. После си представих как ще изглежда, когато се придвижи точно от обратната страна на планетата спрямо мен. На хората там тя ще се види пълна, защото лъчите на слънцето ще паднат пряко върху повърхността. Тръпки ме побиха при тази представа, пролазиха по гръбначния ми стълб и гръбнакът ми още повече се изправи, когато осъзнах, не, почувствах как под краката ми, от другата страна на глобуса се отваря същото пространство, както това над мен. За първи път в живота си осъзнавах не като интелектуална концепция, а ка¬то действително усещане, че земята е кръгла. Това съзнание бе вълнуващо, но в същото време ми се струваше съвсем обичайно и естествено. Искаше ми се напълно да се отдам на това чувство за безтегловност, на усещането, че плувам сред необятното пространство. Не ми беше нужно да преодолявам земната гравитация, за да стъпвам по земята. Чувствах се като балон, пълен с хелий, който просто кръжи над земята и едва я докосва. Сякаш бях в съвършена атлетическа форма като след едногодишни тренировки, ако не и по-добре. Отново седнах на скалата и пак всичко ми се стори близко: издадената скала, върху която се намирах, високи¬те дървета надолу по склона и планините на хоризонта. Наблюдавах как клоните на дърветата леко се полюшват при повея на вятъра и възприемах тяхното движение не са¬мо визуално, но и като физическо усещане, сякаш клоните, които се движеха по вятъра, бяха собствените ми коси. Всичко наоколо бе сякаш част от мене. Седнал на върха на планината и загледан във всичко, което ме зао¬бикаляше, струваше ми се, че моето физическо тяло е само главата на едно много по-голямо тяло, което се състоеше от целия околен свят. Преживях как цялата вселена се оглежда през моите очи. Това усещане ме пренесе в спомените ми. Съзнанието ми се върна назад във времето, към началото на моето пътуване в Перу, към детството и раждането ми. Обладан бях от съзнанието, че моят живот всъщност не започва със зачеването и раждането ми на тази планета. Той за¬почваше много по-рано, когато се е формирала другата моя страна, моето истинско тяло - самата вселена. Еволюционната теория винаги ме е изпълвала с досада, но сега, когато съзнанието ми продължаваше да се носи из времето, започвах да си припомням всичко, четено по въпроса, включително и разговорите с онзи приятел, който толкова приличаше на Рино. Спомних си, че кръгът на неговите интереси се отнасяше тъкмо към областта на еволюцията. Познанията ми започнаха да преминават в действителни спомени. Целият еволюционен процес започна да ми се явява като спомен, което ме накара да го възпри-ема по нов начин. Видях как първичното вещество се взривява във все¬лената и разбрах, че всъщност няма нищо веществено в материята, както се твърдеше и в Третото откровение. Материята не е нищо друго освен енергия, вибрираща на определено ниво, и в началото материята ми се пред¬стави в най-простата си вибрационна форма: под фор¬мата на елемента водород. Това беше всичко съществу¬ващо - само и единствено водород. Наблюдавах водородните атоми, които започват да гравитират един към друг, сякаш ръководният принцип, първичният импулс на тази енергия е на път да започне развитие към по-комплексно състояние. А когато групи от този водород достигаха достатъчна концентрация, той започваше да се нагрява и да изгаря, превръщайки се в онова, което наричаме звезда, и в това запалване водо¬родът се свързваше и се издигаше на ново, по-високо вибрационно ниво - елемента, който наричаме хелий. Продължих да гледам и тези първи звезди остаряха и накрая се самовзривиха, изхвърляйки остатъка от во¬дород и новосъздадения хелий във вселената. И целият процес се повтори отново. Водородът и хелият започна¬ха да се привличат и групират, докато температурата стана достатъчно висока, за да се образуват нови звез¬ди, и това на свой ред свърза хелия, за да се образува един нов елемент - литий, който вибрираше на поред¬ното вибрационно ниво. И така нататък... всяко следващо поколение звезди съз¬даваше някакво ново, несъществувало преди вещество, до¬като се образува широкият спектър на материята - всич¬ки основни химически елементи, които се разпространиха навсякъде. И така, материята еволюира от елемента во¬дород - най-простата вибрация на енергията, във въглерод, който вибрираше на изключително високо ниво. Беше преправен път за следващата стъпка в еволюцията. Когато се образува нашето слънце, изолирани групи материя попаднаха в неговата орбита и една от тях, Земята, съдържаше всички новосъздадени елементи, включител¬но въглерод. Когато Земята се охлади, газовете, уловени в разтопената маса, се отделиха на повърхността и се свързаха, образувайки водната пара, и дойдоха големите дъждове, които формираха океаните върху голата дотога¬ва повърхност. Когато водата покри по-голямата част от земната повърхност, небето се проясни и яркото слънце окъпа новия свят със светлина, топлина и лъчи. Огромни гръмотевични бури периодично разтърсва¬ха планетата и в плитките водни басейни материята над¬хвърли вибрационното ниво на въглерода и се издигна до едно още по-комплексно състояние: до вибрацията на ами¬нокиселините. За първи път обаче това вибрационно ни¬во не е стабилно само по себе си. Налага се материята постоянно да поглъща друга материя в себе си, за да под¬държа своята вибрация. Налага се да се храни. Така въз¬никва животът - един нов етап в еволюционния процес. Наблюдавах как този живот, все още ограничен само във водата, се обособи в две отделни форми. Едната, която наричаме растения, се препитаваше с неорганични вещества, които превръщаше в храна чрез усвояване на въглеродния двуокис от атмосферата. Като отпадъчен про¬дукт, растенията започваха да освобождават кислород, кой¬то се появи по този начин. Растителният живот бързо се разпространи в океаните, след което и върху земята. Другата форма - която ние наричаме животни - се хранеха с органични вещества, за да поддържат своите вибрации. Наблюдавах как животните изпълниха оке¬аните във великата епоха на рибите и когато в атмосфе¬рата вече имаше достатъчно кислород, освободен от растенията, започна тяхното преселение към сушата. Видях как амфибиите - наполовина риби, наполови¬на нещо ново - напускат водата за първи път и започват да дишат с дробовете си. Появиха се влечугите, които бяха ново вибрационно ниво за материята, и покриха зе¬мята във великата епоха на динозаврите. После се по¬явиха топлокръвните млекопитаещи и също се разпрос-траниха по цялата земя и аз осъзнах, че всеки нов вид, който се появяваше, издига живота - материята - на по-високо вибрационно ниво. Най-сетне движението нап¬ред достигна своя завършек. Там, на връхната му точка, стоеше човешкият род. Човешкият род. Видението свърши. В един проблясък на съзнанието бях станал свидетел на цялата еволю¬ционна история, историята на това как материята се е появила и развила, сякаш движена от някакъв план, към все по-високи вибрации, за да се създадат необходимите условия за появата на човека... на всеки един от нас. Седнал там, на урвата, почти долавях как този ево¬люционен процес се развиваше по-нататък, в живота на самите хора. По-сетнешната еволюция имаше опреде¬лена връзка с осъзнаването на случайностите в живота. Случайностите по някакъв начин ни водят към постига¬не на по-висше вибрационно ниво, с което тласкат ево¬люцията напред. Но въпреки всичките ми опити, не мо¬жех да разбера всичко докрай. Дълго седях на скалистата урва, погълнат от чувство на умиротворение и цялостност. И едва тогава осъзнах, че слънцето започва да клони на запад. На километър разстояние оттук на северозапад се намираше някакъв град. Покривите му се открояваха в далечината. Изглежда пътят по западния склон водеше право към него. Станах и започнах да се спускам надолу по скалите. Направо се смеех на глас. Продължавах да се чувствам неразделна част от околната природа и сякаш премина¬вах покрай собственото си тяло. Нещо повече - сякаш наблюдавах тялото си отстрани. Това чувство ме изпъл¬ваше с жизнерадост. Започнах да си проправям път надолу между стръм¬ните скали и дърветата. Следобедното слънце хвърляше дълги сенки по гористия склон. Бях преполовил пътя, когато стигнах изключително гъста гора и навлизайки в нея, ясно усетих промяна в тялото си; почувствах се още по-олекнал и уравновесен. Спрях и се загледах в дър-ветата и храстите в подножието им, насочих цялото си внимание към техните очертания и красотата им. Виждах проблясъци бяла светлина и нещо като розови озарения около всяко растение. Продължих пътя си. Стигнах един поток, от който се излъчваше бледосиня светлина, която ме накара да се почувствам напълно умиротворен й дори леко сънен. Прекосих долината и започнах да изкачвам следващия планински склон, докато изляза на пътя. Тръгнах по не¬го и спокойно се отправих на север. Точно пред себе си зърнах някакъв мъж в свещени¬ческо расо, който свърна по завоя. Това ме изпълни с вълнение. Ни най-малко не се уплаших, просто хукнах напред, за да го заговоря. Бях напълно уверен, че зная съвсем точно какво да кажа и да направя. Чувствах се великолепно. За моя изненада той беше изчезнал. Вдясно друг път свиваше надолу към долината, но в тази посо¬ка никой не се виждаше. Спуснах се тичешком по глав¬ния път, но и там не видях никого. Мислех си да се вър¬на и да поема по пътя, който бях отминал, но знаех, че пред мен е градът и продължих в тази посока. И все пак няколко пъти мислено се връщах към другия път. На стотина метра надолу, след поредния завой, чух бумтене на коли. През дърветата зърнах колона военни камионетки, които с пълна скорост приближаваха насам. В първия миг не знаех какво да правя, мислех си, че ще мога да запазя самообладание, но после си припомних изживения ужас, когато чух изстрелите в планината. Имах време само колкото да се отдръпна вдясно от пътя и да залегна неподвижен. Десетина джипа преми¬наха покрай мен. Мястото, където бях залегнал, беше съвсем открито и единственото, което ми оставаше, бе да се надявам, че никой няма да погледне насам. Колите префучаха на около шест метра от мене. Долавях мириз¬мата на изхвърлен газ и дори успявах да различа израза по лицата на войниците. За щастие никой не ме забеляза. Когато отминаха, пропълзях и се скрих зад едно огромно дърво. Ръцете ми трепереха и чувството ми за умиротворение и хармо¬ния бе напълно разбито. Присви ме стомах от позната¬та ми болезнена тревога. Най-сетне отново се измъкнах на пътя. Бумтене на други коли ме накара да се втурна надолу по склона, когато още два джипа префучаха край мен. Гадеше ми се. Този път вървях далеч от пътя и много предпазливо започнах да се връщам назад. Стигнах на пътя, по който бях минал преди. Вслушах се внимателно дали нещо не се движи и реших да тръгна из крайпътната гора и да свърна обратно към долината. Чувствах тялото си отно¬во натежало. Какво правя, питах се аз. Защо съм тръгнал по този път? Сигурно съм си загубил ума под влияние на шока от изстрелите и на това странно състояние на еуфория, което последва. Върни се към реалността, запо¬вядах си аз. Трябва да бъдеш много предпазлив. Ако нап¬равиш и най-малката грешка, ще бъдеш убит! И тогава направо застинах на мястото си. На около трийсетина метра от мен стоеше свещеникът. Беше сед¬нал под голямо дърво, заобиколено от огромни скали. Загледах се в него и той отвори очи и отправи поглед право към мен. Целият потръпнах, но той само ми се усмихна и ми махна да дойда по-близо. Пристъпих предпазливо към него. Той не се пом¬ръдна - слаб, висок човек на около петдесет години. Имаше тъмнокестенява късо подстригана коса, очите му също бяха тъмнокестеняви. - Изглежда се нуждаеш от помощ - каза той на съ¬вършен английски. - Кой си ти? - попитах аз. - Аз съм отец Санчес. Ами ти? Обясних му кой съм и откъде съм и се отпуснах на коляното си, а после седнах, все още смаян от станалото. - Вероятно си бил свидетел на онова, което се случи в Кула? - попита той. - А ти какво знаеш за това? - попитах все още предпазливо, тъй като не знаех доколко мога да му се доверя. - Зная, че някой в това правителство сериозно се е разгневил - отвърна той. - Не им се иска Ръкописът да получава публичност. - Защо? - попитах аз. Той се изправи и се наведе да ме погледне. - Защо не дойдеш с мен. Само на половин киломе¬тър оттук се намира нашата мисия. Ще бъдеш на сигурно място при нас. С усилие се изправих на крак. Давах си сметка, че нямам друг избор и кимнах в знак на съгласие. Той бав¬но ме поведе надолу по пътя, с отмерени и почтителни обноски. Всяка негова дума бе отмерена. - Войниците още ли са по следите ти? - ненадейно попита той. - Не зная - отвърнах аз. Няколко минути той нищо не каза, след което попита: - Ръкописа ли търсиш? - Вече не - отвърнах аз. - Единственото ми желание в момента е да оцелея и да си вървя у дома. Той кимна окуражително и аз изпитах доверие към него. Нещо в неговата покровителственост и сърдечност ме покори. Напомняше ми Уил. Междувременно стиг¬нахме мисията, която се състоеше от няколко малки къщурки, обърнати към двор с църквица. Мястото бе изключително живописно. Когато приближихме, той ка¬за на неколцината мъже в расо нещо на испански и те бързо се оттеглиха. Опитах се да видя накъде отиват, но умората ми надделя. Свещеникът ме въведе в една от къщите. Вътре имаше малък хол и две спални. В камината гореше огън. Щом пристигнахме, друг от свещениците влезе с поднос, на който имаше хляб и супа. Изтощен, започнах да се храня, докато Санчес любезно ми праве¬ше компания. После, по негово настояване, аз се изтег¬нах на едно от леглата и потънах в дълбок сън. Щом излязох на двора, веднага ми направи впечатление, че градината е поддържана безупречно. Калдъръмените пъ¬течки бяха обградени с педантично подредени храсти и жив плет. Всяко растение бе разположено така, че да разгърне своята естествена прелест. Никои не бяха подрязани. Протегнах се и усетих допира на колосаната риза, която бях облякъл. Беше от груб памук и леко протъркваше врата ми. Въпреки това бе чиста и току-що изгладена. Когато се събудих сутринта, двама свещеници изляха гореща вода в едно ведро и ми донесоха нови дрехи. След като се измих и облякох, отидох в другата стая и намерих на масата горещи кифли и сушени плодове. Започнах лакомо да се храня, докато свещени¬ците се навъртаха наоколо. След като свърших, всички излязоха и аз се отправих насам. Поразходих се и седнах на една от каменните скамейки с изглед към двора. Слънцето току-що се бе издигнало над вър¬харите на дърветата и топлеше лицето ми. - Как спа? - чух глас зад себе си. Обърнах се и видях отец Санчес, който стоеше прав и ми се усмихваше, над¬весен над мене. - Чудесно - отвърнах аз. - Мога ли да седна до теб? - Разбира се. И двамата мълчахме известно време, което ми се стори толкова дълго, че се почувствах неудобно. Погледнах го на няколко пъти, с намерението нещо да кажа, но той гледаше по посока на слънцето, с лице ле¬ко отпуснато назад и присвити очи. Най-сетне заговори: - Хубаво място си избрал. , Явно имаше предвид скамейката в този час на утринта. - Чуй ме, нуждая се от твоя съвет - започнах аз. -Има ли някакъв безопасен начин да се завърна в Съединените щати? Той ме погледна. Лицето му беше сериозно. - Не зная. Зависи от това доколко правителството те смята за опасен. Разкажи ми как се озова в Кула. Аз му разказах всичко от момента, когато за първи път чух за Ръкописа. Еуфоричното ми преживяване на планинската урва в момента ми се струваше измамно и претенциозно, тъй че съвсем бегло загатнах за него. - Какво направи, след като войникът не те забеляза и си отиде? - попита той. - Просто поседях там още няколко часа с чувство на облекчение - отвърнах аз. - Чувство на облекчение и какво още? - настоя той на въпроса си. С известно неудобство реших да се опитам да опиша състоянието си. - Трудно е да се предаде - започнах аз. - Изпаднах в състояние на еуфорична свързаност с всичко, което ме обкръжаваше, и безгранична сигурност и доверие. Не чувствах повече умората. Той се усмихна. - Имал си мистично преживяване. Мнозина разказ¬ват за това, че са изпитвали нещо подобно сред тази го¬ра в подножието на върха. Кимнах неуверено. Той се извърна на скамейката, за да ме погледне по-добре. - Това е преживяване, описвано от мистиците на всички религии. Чел ли си за подобни опитности? - Преди години - отвърнах аз. - Но до вчера си имал само теоретично понятие за това, така ли е? - Струва ми се, че да. До нас приближи млад свещеник, кимна ми и про¬шепна нещо на Санчес. Санчес от своя страна кимна и младият духовник се обърна и се отдалечи. По-възраст-ният дълго гледа подире му как прекосява двора и вли¬за в нещо като парк на трийсетина метра разстояние. В този момент ми направи впечатление, че районът и тук бе също изключително чист и изпъстрен с най-разнооб¬разна растителност. Младият свещеник се отбиваше на няколко места, колебаейки се, сякаш търсеше нещо, и накрая се спря на едно от местата и седна. После се под¬готви и потъна в медитация. Санчес се усмихна доволен и отново се обърна към мен. - Струва ми се, че ако се опиташ да се върнеш точно сега, това крие за теб определени рискове - каза той. - Но аз ще се опитам да разуча обстановката и да разбера нещо - той се изправи и обърна лице към мен. - Трябва да присъствам на репетицията на хора. Бъди сигурен, че тук ще се опитаме да ти съдействаме по всякакъв начин. Сега-засега, надявам се тук- да се чувстваш добре. Отдъхни си и си възстанови силите. Кимнах с глава. Той си бръкна в джоба, извади оттам някакви кни¬жа и ми ги подаде. - Това е Петото откровение. В него се говори за преживяването, което си имал. Сигурно ще ти бъде инте¬ресно да го прочетеш. Взех го без особено желание, докато той продължа¬ваше да говори. - Как разбираш последното откровение, което си прочел? Малко се подвоумих. Не ми се мислеше за никакви ръкописи и откровения, но все пак отвърнах: - Че хората са въвлечени в някаква борба за взаим¬ните си енергии. Успеем ли да внушим на другите наша¬та гледна точка, те се идентифицират с нас и това изв¬лича тяхната енергия, за да я влее в нас самите, което ни придава усещане за сила. Той се усмихна. - Значи проблемът е, че хората се опитват да власт¬ват един над друг и взаимно да се манипулират, за да черпят енергията, от която изпитват недостиг? - Точно така. - Но при всичко това съществува решение, някакъв друг източник на енергия? - За това се говори в последното откровение. Той кимна и много бавно се отправи към църквата. Аз останах, подпрял ръце на коленете си и няколко минути изобщо не погледнах превода. Все още се отнасях към него с неохота. Събитията от последните дни бяха охладили ентусиазма ми и аз предпочитах да мисля за това как да се върна обратно в Щатите. В този момент видях как оттатък пътеката в гората младият свещеник стана и бавно се премести на около шест метра от мене. Обърна се в моя посока и отново седна на земята. Полюбопитствах за онова, което вършеше. И тога¬ва ми хрумна, че това може би е практика, описана в Ръкописа. Погледнах първата страница и се зачетох. Тук се описваше едно ново разбиране за онова, което на времето е било наричано мистическо съзнание. През последните десетилетия на двайсети век, казваше се там, това съзнание, постигано преди само от някои по-езотерични представители на различните религии, ще придобие широко разпространение като един напълно реален начин на съществуване. За много хора то ще си остане теоретична концепция, за която само се говори и дискутира. Но ще се умножават и онези, за които подоб¬но съзнание ще се превръща все повече в реален опит -те ще получават просветления или проблясъци на това съзнание в обикновения си живот. Според Ръкописа то¬зи вид преживяване ще сложи край на човешките конф¬ликти света, защото по време на такава опитност ние получаваме енергия от друг източник - до който бихме могли да се научим да достигаме по желание. Прекъснах четенето си и погледнах отново младия свещеник. Той седеше с отворени очи и аз имах чувството, че гледа право към мен. Кимнах му, макар и да не можех да различа напълно израза на лицето му, и се изненадах, че той отвърна на поздрава ми и ми се усмихна, след ко¬ето стана и се отправи към къщата, минавайки вляво от мен. Наблюдавах го, докато пресичаше градината и вли¬заше в къщата, а той избягваше погледа ми. Зад себе си чух стъпки и се обърнах. Санчес излиза¬ше от църквата и усмихнат идваше към мен. - Нали не се забавих особено? - попита той. - Искаш ли да ти покажа околността? - Да. Кажи ми какво представляват тези ваши мес¬та за съзерцание - казах аз и посочих мястото, където бе седял младият свещеник. - Хайде да отидем там - предложи той. Вървяхме през градината и Санчес ми разказваше историята на мисията, която била основана преди пове¬че от четиристотин години от забележителен испански мисионер, убеден, че местните индианци не бива да се насилват да приемат християнството, а трябва да се въз¬действа върху душите им. Този подход дал резултати, продължи Санчес, и отчасти поради този успех, отчасти поради отдалечеността на мястото, свещеникът бил оставен да върши своето дело на спокойствие. - Ние продължаваме тази традиция да търсим исти¬ната вътре в човека - допълни Санчес. Мястото за съзерцание бе изключително добре поддържано. Около два декара гъста гора бе разчистена и храстите и цветните насаждения се кръстосваха от пътеки, покрити с гладки речни камъни. И тук, както и в градината, растенията бяха разположени в съвършена подредба, ко¬ято подчертаваше уникалността на формите им. - Къде искаш да седнеш? - попита Санчес. Огледах се, за да си избера място. Пред нас се нами¬раха няколко отделни, грижливо поддържани кътчета. Състояха се от свободни пространства, заобиколени от красиви растения, скали и огромни, разнородни дървета. Едно от местата, това вляво от нас, където преди седе¬ше младият свещеник, беше покрито с повече скали, от-колкото другите. - Какво ще кажеш за тук? - попитах аз. Той кимна и ние отидохме там, за да седнем на земята. Няколко минути Санчес вдишва дълбоко, след което ме погледна. - Разкажи ми по-подробно за онова, което си пре¬живял на урвата - поиска той. Аз изпитвах неохота да говоря за това. - Не зная какво повече мога да кажа. Това изживя¬ване не продължи дълго. Свещеникът ме погледна критично. - Това, че се е прекратило, щом си се уплашил, не е причина да се отрича неговата значимост, нали? Може би е възможно да се постигне отново. - Може би - казах аз. - Но ми е трудно да се кон¬центрирам върху чувството за космичност, когато ме заплашва смърт. Той се разсмя и ме погледна сърдечно. - В мисията изучавате ли Ръкописа? - попитах аз. - Да - отвърна той. - Учим останалит"

• rima
  " May 23

  Затворих очи и се постарах да се проникна дълбоко от това чувство и то отново ме завладя. Отдадох му се напълно и все по-силно. Насочих цялото си внимание към дървото. - Вече е много добре - каза свещеникът. - Приемаш енергия и я връщаш обратно на дървото. Погледнах го право в очите. - Как така я връщам обратно на дървото? - Когато човек оценява красотата и уникалността на нещата, той получава енергия. И когато постигне със¬тояние на любов, той може да отдава тази енергия само като го пожелае. Стоях дълго под онова дърво. Колкото по-съсредо¬точено наблюдавах дървото и се възхищавах на очерта¬нията и цветовете му, толкова повече ме изпълваше ед¬но чувство на всеобща любов. Представях си как енер¬гията ми изтича от мен и се влива в дървото, но не мо¬жех да наблюдавам това. Без да отклонявам внимани¬ето си от дървото, забелязах, че свещеникът стана и за¬почна да се отдалечава. - Какво се наблюдава, когато отдавам енергия на дървото? - попитах аз. Той описа подробно онова, което бе наблюдавал. Беше същото явление, на което бях станал свидетел, когато Сара отдаваше енергия на филодендрона във Висиенте. Въпреки че Сара правеше това успешно, тя явно не си даваше сметка, че за да го осъществи, е нужно да постигне състояние на любов. Вероятно тя изпадаше в това състояние естествено, без да го осъзнава напълно. Свещеникът се спусна по пътеката, водеща към гра¬дината, и се изгуби от погледа ми, а аз останах на място¬то за съзерцание до мръкнало. Влязох в къщата и двамата свещеници ме посрещ¬наха с учтиво кимване. Буен огън прогонваше вечерния хлад и антрето се осветяваше от няколко газени лампи. Носеше се аромат на зеленчукова или може би карто¬фена супа. На масата беше сложена керамична купа, лъ¬жици и панера с нарязан хляб. Единият свещеник се обърна и излезе, без дори да ме погледне, а другият сведе очи и посочи с глава голе¬мия чугунен чайник с голяма дръжка на плочата до ог¬нището и попита: - Имате ли нужда от нещо друго? - Не, благодаря - отвърнах аз. Той кимна и също напусна къщата, оставяйки ме сам. Вдигнах капака на тенджерата - беше картофена супа. От нея се разнасяше приятен аромат. Сипах си ня-колко пълни лъжици и седнах на масата, след което из¬мъкнах от джоба си Ръкописа, който Санчес ми беше оставил, и го поставих до чинията си с намерение да чета Но супата беше толкова вкусна, че започнах да ям, без да мисля за нищо друго. Щом се нахраних, оставих съ¬довете в една голяма тава и останах загледан в огъня като хипнотизирай, докато пламъците затихнаха. После духнах лампите и отидох да си легна. Събудих се на другата сутрин, чувствайки се съвсем отпочинал. Над двора се стелеше утринна мъгла. Стъкнах огъня, сложих няколко подпалки върху снощ¬ната жарава и задухах, докато го разпаля. Тъкмо се ка¬нех да ида в кухнята да потърся нещо за хапване, когато чух шума от приближаващата камионетка на Санчес. Когато излязох навън, той се показа иззад църквата с пътна торба в едната ръка и няколко пакета в другата. - Имам новини за теб - каза ми той и ми махна да го последвам в къщата. Появиха се неколцина свещеници с топли житени питки, житен зародиш и сушени плодове. Санчес ги поз¬драви и седна с мене на масата, а другите се оттеглиха. - Бях на среща на свещеници от Южното църковно настоятелство - поясни той. - Събрахме се да обсъдим проблемите около Ръкописа и на първо място агресивните действия на правителството. Това е първият път, в който група свещеници се събира официално в защита на документа. Тъкмо започвахме дискусията си, когато един представител на правителството почука на врата¬та и поиска да бъде приет. Той млъкна, за да напълни чинията си и хапна ня¬колко хапки, които бавно сдъвка. - Правителственият представител ни увери, че един¬ствената цел на правителството е да защитава Ръкописа от външна злоупотреба и ни информира, че перуански-те граждани могат да притежават копия само срещу разрешително. Заяви, че разбира нашата загриженост, но моли да се съобразяваме с този закон и да предадем копията си срещу обещанието, че веднага ще получим разрешителни. - И вие предадохте ли ги? - попитах аз. - Не, разбира се. Двамата се хранихме няколко минути мълчаливо. Опитвах се да дъвча бавно, за да усетя вкуса на храната. - Зададохме му въпроса какво означава това напа¬дение в Кула - продължи Санчес - и ни беше отговорено, че било наложителна мярка срещу някакъв си Йенсен, защото някои от хората му били въоръжени чужди агенти, че възнамерявали да открият липсващия Ръкопис, да го откраднат и изнесат извън страната. При това положение правителството не можело да не ги арестува. Нищо не се спомена за теб и твоите приятели. - И вие повярвахте ли на правителствения пред¬ставител? - Не му повярвахме. След напускането му продъл¬жихме своето съвещание. Приехме да следваме тактика на мълчалива съпротива, да продължим да правим ко¬пия и предпазливо да ги разпространяваме. - А дали висшето църковно настоятелство ще до¬пусне това? - попитах аз. - Не се знае - отвърна Санчес. - Висшите свещенос¬лужители се обявяват против Ръкописа, но до този мо¬мент не са проявили сериозен интерес към това кой е замесен с него. Най-много ни безпокои кардиналът на една далечна северна епархия, кардинал Себастиан. Той е най-върлият противник на Ръкописа, а и се ползва с огромно влияние. Ако той се обяви за категорична заб¬рана пред висшето църковно духовенство, ще бъдем из¬правени пред големи трудности. - А той защо е против Ръкописа? - Защото се страхува. - От какво? - Отдавна не съм говорил с него, а и винаги сме из¬бягвали темата за Ръкописа. Но според мене той смята, че човек е призван да бъде част от космическия ред, без да има духовни познания - само въз основа на вярата. Според него Ръкописът ще подкопае статуса на вярата и на властта в света. - А как би могло да стане това? Той се усмихна и леко наведе глава. - Истината е освобождение. Гледах го, опитвайки се да разбера смисъла на думи¬те му и дояждах останалите в чинията хляб и плодове. Той отхапа още няколко хапчици и дръпна стола си назад. - Струваш ми се изпълнен с повече сила - каза той. - Разговарял ли си с някого тук? - Да - отвърнах аз. - Научих един метод за осъщест¬вяване връзка с енергията от един свещеник. Не... узнах името му. Онзи, дето вчера сутрин медитираше, докато ние с теб разговаряхме в градината, помниш ли? Поговорихме и той ме научи да приемам енергия и пос¬ле да я отдавам отново. - Това е Джон - каза Санчес и ме подкани с жест да продължа. - Беше удивително преживяване - разказах аз. - Припомних си онази любов, която бях изпитал на урва¬та и напълно се отдадох на това чувство. Останах така погълнат от него през целия ден. Не постигнах съвсем онова, което преживях на урвата, но бях близо до също¬то състояние. Санчес доби сериозен вид. - Дълго време любовта е била неправилно разбирана. Тя не е чувство, което трябва да изпитваме, за да бъдем добри или да направим света по-добър от някаква абст¬рактна морална отговорност или пък чувство, което да ни накара да се откажем от своя хедонизъм. Любовта е вълнение, екстаз, състояние на свързаност с енергията. Да се намери достатъчно енергия, за да се поддържа това чув¬ство на любов, определено помага на света, но най-пряко помага на самите нас.Това е най-хедонистичното нещо, ко¬ето можем да сторим. Аз се съгласих и после забелязах, че той беше отд¬ръпнал стола си на няколко крачки и съсредоточено ме наблюдаваше с разфокусиран поглед. - Е, как изглежда енергийното ми поле? - попитах аз. - Много по-уголемено - каза той. - Вероятно вече се чувстваш доста добре. - Да, наистина. - Чудесно. Такава е нашата цел тук. - Кажи ми нещо повече по този въпрос. - Ние обучаваме свещениците да работят с индиан¬ците в дълбоките планини. Това е самотна работа и ду¬ховниците трябва да притежават голяма сила. Тук всич¬ки са надлежно подбрани и обединени от едно: всеки от тях е имал поне веднъж мистично преживяване. - Изучавал съм тези преживявания дълги години още преди откриването на Ръкописа - продължи той - и съм убеден, че когато човек е преживял нещо мистично, той много по-лесно може да се върне към това състояние и да се сдобие с повече енергия. И другите хора могат да осъществят такава връзка, но това изисква много пове¬че време. Силният спомен от преживяването, както си¬гурно вече си разбрал, ускорява възпроизвеждането му. След това човек бавно гради останалото. - Как изглежда енергийното поле на човека, когато е в такова състояние? - Нараства и леко променя цвета си. - Какъв става неговият цвят? - От мътнобял до зелен и син. Но най-важното е нарастването на енергийното поле. Когато на урвата нап¬ример ти си преживял нещо мистично, твоята енергия е просветнала навън в цялата вселена. Ти си се свързал и си извлякъл енергия от целия космос, която на свой ред се е разширила и е обхванала всичко навсякъде. Можеш ли да си спомниш това чувство? - Да - отвърнах аз. - Сякаш тялото ми е цялата вселена, а аз съм само главата, или по-точно очите. - Да - каза той. - В този момент твоето енергийно поле и това на вселената са били слети и наистина Вселената е била твоето тяло. - В този момент преживях странен спомен - казах аз. - Сякаш си припомних еволюцията на това мое по-голямо тяло, на моята вселена. Сякаш бях там и видях как са се формирали първите звезди от простия водород и как после материята еволюира в по-сложни форми през поредица от поколения на тези слънца. Ала самата ма¬терия не виждах. Тя бе само проста енергийна вибрация, която системно еволюираше в по-сложни и по-висши състояния. Тогава... се появи животът и започна да ево¬люира до степента, при която се появиха хората... Аз прекъснах внезапно разказа си и той забеляза про¬мяната в настроението ми. - Какво има? - попита той, - Тук прекъсваше моят спомен за еволюцията, с по¬явата на хората - обясних аз. - Чувствах, че историята продължава, но не можех да разбера как. - Историята наистина продължава - каза той. - Хората продължават еволюцията на вселената, като я издигат на все по-високи и сложни вибрационни нива. - А как става това? - попитах аз. Той само се усмихна, но не отговори. - По-късно ще поговорим за това. Трябва да уредя някои неща. Хайде да се срещнем след около час. Аз кимнах с глава. Той взе една ябълка и излезе. И аз излязох подир него и тръгнах да скитам, но после си спомних за копието с Петото пророчество в спалнята си и отидох да го взема. Бях запомнил онова горско място, където срещнах Санчес за първи път. Въпреки тогаваш¬ната си умора и страх, мястото ме бе впечатлило със своята красота. Отправих се по пътеката на запад и стиг¬нах точно до него, за да се настаня там. Облегнах се на едно дърво и няколко минути прека¬рах просто гледайки наоколо, за да успокоя мислите си. Бе свежа, леко ветровита утрин и аз наблюдавах как вя¬търът брули клоните на дърветата над главата ми. Въздухът бе свеж и аз дишах с пълни гърди. Под напева на вятъра измъкнах Ръкописа и затърсих мястото, къ¬дето бях прекъснал четенето си. Преди обаче да го открия, до мен долетя бумтене на камион. Долепих се до дървото и се опитах да разбера откъ¬де се долавяше шумът. Явно бе, че идва откъм мисията. Когато наближи, видях старата камионетка на Санчес със самия Санчес вътре. - Предположих, че си тук - каза той, когато стигна до мене. - Качвай се. Трябва да се махаме оттук. - Какво се е случило? - попитах аз, докато се наста¬нявах на мястото до шофьора. Той продължи по главния път. - Един свещеник ми каза, че случайно чул в селото да се говори, че представители на правителството дош¬ли и разпитвали за мене и за мисията. - И според теб какво искат? Той ме погледна, като искаше да ми вдъхне кураж. - Не зная. Просто вече не съм толкова сигурен, че са склонни да не ни безпокоят, и реших за всеки случай да се скрием по-навътре в планината. Един от близките ми свещеници живее недалеч от Мачу Пикчу, отец Карл. В неговия дом ще бъдем в безопасност, докато разбе¬рем по-добре какво става - той се усмихна. - И без това искам да видиш Мачу Пикчу. Внезапно ми мина през ума подозрението, че Санчес може да се е споразумял с някого да ме предаде и сега ме води с такава цел. Реших да бъда много предпазлив и с изострено внимание, докато разбера истината. - Прочете ли превода? - попита той. - В основни линии - отвърнах аз. - Стана въпрос за човешката еволюция. Успя ли да прочетеш тази част? - Не. Той отклони поглед от пътя и внимателно ме изгледа. Направих се, че не забелязвам това. - Какво има? - попита той. - Нищо - отвърнах аз. - Колко дълъг е пътят до Мачу Пикчу? - Около четири часа. Щеше ми се да остана мълчалив и да оставя Санчес да говори, с надеждата да се издаде, но не можах да се въздържа да не го попитам за еволюцията. - Та значи, по какъв начин човекът придвижва ево¬люционното развитие напред? - попитах аз. Той продължително ме изгледа. - А ти как смяташ? - Не зная - отвърнах аз. - И все пак, докато стоях горе на урвата, ми мина през ума, че може би има ня¬каква връзка с онези значими случайности, за които се говори в Първото откровение. - Точно така - каза той. - Това съответства и на дру¬гите откровения, нали? Обърках се. Долавях някои неща, но не можех да обхвана всичко напълно и мълчах. - Помисли в каква последователност ни се явяват откровенията - каза той. - Първото откровение ни се явява, когато започнем да приемаме случайностите ка¬то нещо сериозно. Чрез тях ние се домогваме до нещо, което стои над обстоятелствата, нещо духовно, което се крие зад всичко, което вършим. - Второто откровение потвърждава реалността на подобно съзнание. То ни дава да разберем, че сме били прекалено заети с нашето материално оцеляване, че ця¬лото ни внимание е било насочено към това да оцелеем и да си осигурим привилегировано място в света и едва сега се открехваме за истината. - Третото откровение ни разкрива един нов възглед за живота. То показва, че физическата вселена е съста¬вена от чиста енергия, която съответства на нашето мислене. - А Четвъртото откровение ни дава възможност да проумеем, че човек е склонен да черпи от енергията на другите хора, като упражнява власт над тях и печели влияние над умовете им - едно престъпление, в което ние участваме, защото много често чувстваме недостиг на енергия. Но този недостиг, разбира се, може да бъде компенсиран, когато се осъществи връзка с върховния източник. Вселената може да ни даде всичко, от което се нуждаем, ако само се отворим за нея. Това ни се каз¬ва от Петото откровение. - Ти си имал мистично преживяване - продължи той, - което ти е позволило за миг да почувстваш цялата ог¬ромна енергия, която човек може да приеме. Но това състояние означава да изпревариш всички останали и да надникнеш в бъдещето. Ние не сме в състояние да го поддържаме прекалено дълго. Когато се опитаме да по-говорим с някого, който оперира с нормално съзнание, или да живеем в света, където все още съществуват конфликти, веднага биваме изхвърлени от това напред¬нало състояние на съзнанието и отново се връщаме към старата си същност. - И тогава - продължаваше той - се налага бавно да си възвръщаме онова, до което само сме се докоснали, за да постигнем отново онова напреднало висше съзнание. Но за тази цел трябва да се научим съзнател¬но да се изпълваме с енергия, защото тя поражда онези случайности, които ни помагат да осъществим своето ново ниво на съзнание на една постоянна основа. Сигурно съм изглеждал озадачен, защото той добави: - Само си помисли: когато се появи някоя случайност, която идва закономерно, за да тласне напред нашия живот, тя помага на нашата реализация като хора. Ние се добли¬жаваме до своето предназначение. Но това се случва едва когато сме постигнали вътре в себе си нужното ниво на енергия, което да тласне съответните обстоятелства. И до¬ри да бъдем изведени от това ниво или да загубим енергия, когато се страхуваме, то ни служи като ново измерение, което вече можем много лесно да постигаме. Превърнали сме се в нов човек. Започнали сме да съществуваме с пове¬че енергия - и нека бъде разбрано това - на по-високо вибрационно ниво. - Сега разбираш ли какво се случва? Ние се изпълваме с енергия, издигаме се на по-високо ниво, отново се изпълваме с енергия и отново се издигаме. По този начин ние, хората, продължаваме еволюцията на вселе¬ната на все по-високо и по-високо ниво на вибрации. Той замълча за момент, после като че ли се замис¬ли за нещо, което му се щеше да добави. - Тази еволюция се е извършвала несъзнателно В целия ход на човешката история. Това обяснява защо цивилизацията е прогресирала и защо хората са придо-бивали по-висок ръст, по-дълъг живот и така нататък Сега обаче целият този процес започва да става съзнателен. И Ръкописът идва да ни каже тъкмо това За това днес по целия свят се разгръща едно широко движение за ново духовно съзнание. Слушах внимателно, напълно покорен от думите на Санчес. - Значи от нас се иска само да се изпълваме с енергия както ме научи Джон, и случайностите започват да възникват от само себе си, така ли? - попитах аз. - Да, обаче това не е толкова лесно, колкото си мислиш. Преди да се свържем с енергията на една поето ясна основа, трябва да преодолеем още едно препятствие Шестото поред откровение се занимава с този въпрос. - И какво е то? Санчес ме погледна в очите. - Да си дадем сметка по какъв начин се стремим да упражняваме власт над останалите. Както си спомняш в Четвъртото откровение се говори за това, че хората винаги са изпитвали недостиг на енергия и са търсили средства да властват едни над други, за да се сдобиват с енергията, която протича между тях. Петото откровение ни дава да разберем, че съществува алтернативен източник на енергия, но ние не можем да осъществим реална и трайна връзка с него, докато не осъзнаем на шия личен подход за упражняване власт над другите и не престанем да го използваме - тъй като винаги, кога то се върнем към този свой навик, ние прекъсваме връз ката си с върховния източник на енергия. - Освобождаването от този навик не е лесно, защото началото той винаги е несъзнателен. Ключът към осво¬бождаването от него е да го сведем напълно до съзнани¬ето си. Това може да стане само като си дадем сметка, че сме го усвоили още в ранното си детство, когато е трябва¬ло да получаваме внимание и да черпим енергия от възрастните. Тогава сме усвоили един стил да упражнява¬ме власт, който повтаряме все отново и отново. Аз го на¬ричам несъзнателна властническа драма. - Наричам го драма, защото е нещо като добре ус¬воена филмова сцена, чийто сценарий сме написали в младостта си. После разиграваме тази сцена все отново и отново в ежедневния си живот, без да съзнаваме това. Знаем само, че ни се случва все едно и също. Целият проблем обаче е, че ако непрестанно повтаряме все та¬зи специална сцена, останалите сцени от филма на на¬шия реален живот - това върховно приключение, беля¬зано от случайни съвпадения - не може да върви напред. Ние спираме филма, повтаряйки все същата драма на манипулация с цел да получаваме енергия. Санчес намали скоростта и бавно прокара камионет¬ката покрай дупките, изровени по пътя. Почувствах се ле¬ко разочарован. Не можех да проумея съвсем принципа на властническата драма. Исках да споделя това със Санчес, но чувствах, че не мога. Продължавах да изпитвам недо¬верие към него и не ми се искаше да се саморазкривам. - Разбра ли ме? - попита той. - Не зная - отвърнах не особено учтиво аз. - Не зная дали аз имам властническа драма. Той ме погледна с изключителна сърдечност и се разсмя на глас. - Така ли? - попита той. - А защо тогава винаги се държиш толкова резервирано?"

• rima
  " May 23

  ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ МИНАЛОТО Пътят пред нас ставаше по-тесен и правеше рязък завой покрай отвесния скалист планински склон. Камионът целият се раздруса от огромните камъни, след което бавно взе завоя. Пред нас се издигаха масивните хребети на Андите над купчините белоснежни облаци. Погледнах Санчес. Той бе съсредоточено сведен над кормилото. Почти през целия ден вземахме резки завои и се движехме по ръба на отвесни бездни, които падна-лите скали стесняваха още повече. Искаше ми се отно¬во да подхвана темата за властните драми, но изглежда моментът беше не особено подходящ. Санчес шофира¬ше с цялото си внимание, а и аз не знаех как точно да формулирам въпросите си. Бях прочел края на Петото откровение, което се занимаваше тъкмо с подхванатите от Санчес теми. Идеята да се освободя от оня стил, чрез който се налагах над останалите, ми се струваше съблазнителна, особено ако това можеше да тласне раз¬витието ми напред, но още не ми бе съвсем ясно как се проявяваше една властна драма. - Какво си се замислил? - попита Санчес. - Дочетох Петото откровение и си мисля за тези дра¬ми - отвърнах аз. - Ако се имат предвид думите ти, то сигурно според теб моята драма има някакво отноше¬ние към характерната ми резервираност? Той не отвърна. Беше се вторачил изцяло в пътя. Пред нас на около трийсетина метра някаква доста голяма ка¬мионетка задръстваше целия път. На около петнайсетина метра от колата, над една скална бездна стояха мъж и жена. Те се обърнаха към нас, когато усетиха, че ги гледаме. Санчес спря камионетката, като един миг внимател¬но ги разглеждаше, след което се усмихна. - Жената ми е позната - рече той. - Казва се Джулия. Да, тя е. Да слезем да поговорим. Мъжът и жената бяха мургави и на вид изглеждаха перуанци. Жената беше по-възрастна, някъде към петдесетте, докато мъжът беше около трийсетгодишен. Когато излязохме от камионетката, жената се отправи насреща ни. - Отец Санчес! - възкликна тя, когато ни доближи. - Здравей, Джулия! - поздрави Санчес. Двамата се прегърнаха и Санчес ме представи на Джулия. Тя на свой ред ми представи спътника си, Роландо. Без нито дума повече, Джулия и Санчес ни обърна¬ха гръб и се отправиха към скалата, където преди сто¬яха Джулия и Роландо. Роландо ме изгледа и аз инстин¬ктивно се отправих след другите двама. Роландо ме последва, като продължаваше да ме гледа, сякаш иска¬ше нещо. Въпреки младежките му черти и буйна коса, той бе руменичък и червендалест. Не зная защо, но из¬питах някакво безпокойство. Докато се изкачвахме по склона, той на няколко пъти правеше опит нещо да каже, но аз обръщах поглед встрани и ускорявах ход, тъй че той продължи да мълчи. Стигнахме урвата и аз седнах на една тясна издатина, за да не му дам възможност да седне до мене. Джулия и Санчес седяха за¬едно на огромен камък на осем метра над мен. Роландо седна колкото можа по-близо до мен. Аз се дразнех от натрапчивия му поглед, но изпитвах и известно любопитство към него. Той улови един от погледите, които му хвърлях, и каза: - Ръкописът ли те води насам? Аз дълго не му отговарях. - Да, чувал съм за този Ръкопис. Той ме погледна объркан. - А виждал ли си го? - Някои части - отвърнах аз. - Ами ти какво общо имаш с него? - Интересува ме, но още не съм виждал никакви ко¬пия - отвърна той. Последва мълчание. - От Щатите ли си? - попита той. Въпросът ме притесни и аз реших да не отговарям. Вместо това на свой ред попитах: - Дали Ръкописът е свързан по някакъв начин с ру¬ините на Мачу Пикчу? - Струва ми се, че не - отвърна той. - Освен че може би е бил написан горе-долу по същото време, когато са били построени и те. Продължих да мълча, загледан в невероятната гледка на Андите. Ако продължа да мълча, той все някога ще разкрие какво правеха тук с Джулия и какво отношение има то към Ръкописа. Мълчахме около двайсет минути. Най-сетне Роландо стана и тръгна към другите двама. Аз не знаех какво да направя. Струваше ми се, че Санчес и Джулия искат да поговорят насаме, затова и не отидох при тях. Стоях на мястото си още трийсетина минути, загледан в скалистите върхове и се напрягах да чуя разговора, който се водеше над мене. Никой не ми обръщаше никакво внимание. Накрая реших да отида при тях, но преди да тръгна, тримата станаха и се отпра¬виха към колата на Джулия. Прекосих направо през ска¬лите и се присъединих към тях. - Те трябва да тръгват - каза Санчес, когато приближих. - Съжалявам, че нямахме време да си поговорим -каза Джулия. - Надявам се, че ще се срещнем отново. Тя ме гледаше също така сърдечно, както често пра¬веше Санчес. Когато кимнах, тя вирна леко глава и добави: - Всъщност имам чувството, че скоро ще се видим. Спуснахме се по каменистата пътека и на мене ми се искаше да кажа нещо в отговор, но не знаех какво. Стигнахме колата й. Джулия само леко ни кимна и бързо се сбогува. Двамата с Роландо влязоха в колата и Джулия пое на север, откъдето ние със Санчес бяхме дошли. Това преживяване остави в мен някакво безпокойство. Когато отново се озовахме в колата, Санчес попита: - Роландо каза ли ти за Уил? - Не! - отвърнах аз. - Нима са го срещнали? Санчес се озадачи: - Да, в едно село на около четирийсет километра на изток оттук. - Споменал ли е нещо за мене? - Споменал е, че сте се загубили, както каза Джулия. Но е говорил повече с Роландо. Ти каза ли на Роландо кой си? - Не, не знаех доколко мога да му се доверя. Санчес ме погледна в пълно недоумение. - Нали ти казах, че е добре да поговориш с тях. Аз се познавам с Джулия от години наред. Тя има някакъв свой бизнес в Лима, но откакто беше открит Ръкописът, се е заела да издирва Деветото откровение. Тя не би тръгнала на път с човек, на когото не може да се има доверие. Нямаше никаква опасност. Изпуснал си важна информация. Изразът на Санчес бе сериозен. - Ето ти един типичен пример за това как властната драма пречи на човека - каза той. - Ти си бил толкова резервиран, че си пропуснал една важна случайност. Исках да се защитя по някакъв начин. - Хайде, нищо - успокои ме Санчес. - Всеки играе една или друга роля. Сега поне ти е ясен механизмът на твоята - Нищо не разбирам! - възкликнах аз. - Какво тол¬кова съм направил? - За да получаваш енергия, ти си си изработил един механизъм да контролираш хората и ситуациите, като се затваряш в себе си и изглеждаш непроницаем - пояс¬ни той. - Казваш си, че просто си предпазлив, но всъщ¬ност се надяваш някой да бъде привлечен в твоята дра¬ма и да се опита да разбере истинската ти същност. И ако някой се опита, ти оставаш недосегаем и го принуж¬даваш да се бори и полага усилия, за да определи истин¬ските ти чувства. При това хората те обгръщат с пълно¬то си внимание и това изпраща тяхната енергия към теб. Колкото по-дълго поддържаш техния интерес и недоумение, толкова повече енергия получаваш. За съжаление, когато играеш ролята на недостъпен, ти за¬бавяш темпото на своя живот, повтаряйки една и съща ситуация непрекъснато. Ако се беше разкрил пред Роландо, твоята житейска драма можеше да получи нов и смислен обрат. Почувствах се подтиснат. Същото ми бе казал и Уил, когато видя, че не съм склонен да дам информация на Рино и очевидно то отговаряше на истината. Аз дейст-вително имах навика да крия истинските си помисли. Загледах се през прозореца, докато изкачвахме пътя към върховете. Санчес отново насочи цялото си внимание, за да избегне опасно нападналите камъни. Когато пъ¬тят стана по-прав, той погледна към мене и каза: - Първата стъпка, която трябва да направи всеки от нас, за да се освободи от властната си драма, е да я сведе напълно до съзнанието си. Ние не можем да вървим напред, преди да погледнем в себе си и да установим манипулативния ни подход да черпим енергия. Току-що с тебе се случи тъкмо това. - И каква е следващата стъпка? - Всеки от нас трябва да се върне към миналото си, към ранния си живот в семейството, и да види как е бил формиран този навик. Когато разберем кое го е породило, ние можем да положим съзнателно усилие да не упраж¬няваме власт. Трябва винаги да се помни, че всички чле¬нове на нашето семейство са участвали в една или друга властна драма, за да черпят от нашата енергия като деца. Това е наложило и ние да си изградим своята властна драма. Налагало ни се е да имаме стратегия, за да си вър-нем обратно отнетата енергия. Конкретната драма, ко¬ято сме си изградили, винаги е във връзка с членовете на нашето семейство. Когато осъзнаем енергийната дина¬мика в семейството си, можем да надживеем тези стратегии за упражняване на власт и да разберем истинската същност на взаимоотношенията си. - Какво имаш предвид под истинската същност на взаимоотношенията? - Всеки човек трябва да си обясни наново семейния си опит от еволюционна, от духовна гледна точка и да открие кой е всъщност. Направим ли това веднъж, влас¬тната ни драма отпада и животът ни взема друга посока. - Откъде да започна тогава? - Първо трябва да разбереш как се е формирала твоята драма. Разкажи ми нещо за баща си. - Той е добър човек, с чувство за хумор, но... - под¬воумих се какво да кажа, защото не исках да изглеждам неблагодарен към баща си. - Но какво? - попита Санчес. - Ами, винаги се е отнасял прекалено критично към мен. Все нещо не правех както трябва. - По какъв начин се отнасяше критично? - попита Санчес. Представих си моя баща - млад и силен. - Задаваше ми въпроси и винаги намираше нещо неп¬равилно в отговорите ми. - И какво ставаше с енергията ти? - Сигурно съм се чувствал изтощен, защото се опит¬вах да не му казвам нищо. - Значи си станал затворен и дистанциран, за да пре¬дизвикваш вниманието му, като в същото време не му се разкриваш, за да не му даваш повод да те критикува. Той е бил взискателен тип, а ти си се изхитрил да не му даваш отговори. - Сигурно е така. Какво разбираш под взискателен? - Това е друг вид драма - драмата на взискателния. За да получават енергия, такива хора вечно задават въп¬роси и се ровят в света на другите с единствената цел да открият в тях някаква слабост. Така те постоянно отри¬чат чуждия свят. И ако човек се поддаде на техния негативизъм, той попада в тази драма и започва да се чувства смутен в присъствието на разпитвача, да се съоб¬разява с неговите постъпки и мисли, за да не сбърка в нещо пред него. Тази психическа зависимост дава на взис¬кателния енергията, от която се нуждае. - Спомни си не ти ли се е случвало да изпаднеш в ситуация, в която да съобразяваш постъпките си по та¬къв начин, че да не бъдеш критикуван? Това те отклоня¬ва от твоето предназначение и те лишава от енергия, за¬щото трябва да се съобразяваш с мнението на друг човек. Съвсем точно си спомних такова състояние и човекът, за когото си помислих, беше Йенсен. - Значи баща ми е бил взискателен? - попитах аз. - Така изглежда. Замислих се за драмата на майка ми. Ако баща ми е бил взискателен, каква ли е била майка ми? Санчес ме попита за какво съм се замислил. - Чудех се каква ли е властната драма на майка ми - отвърнах аз. - Колко типа драми съществуват? - Ще ти обясня класификацията, за която се говори в Ръкописа - каза Санчес. - Всеки манипулира другите, за да извлича енергия или агресивно като пряко принуждава хората да му обръщат внимание, или пасивно, разчитайки на тяхното съчувствие или любопитство. Например, ако някой те заплашва, словесно или физически, ти си прину¬ден от страх, че нещо може да ти се случи, да му обърнеш внимание и така му предаваш енергия. Човекът, който те заплашва, те въвлича в най-агресивната драма, която в Шестото откровение се нарича драма на насилника. - От друга страна, ако някой ти разкаже всички ужаси, които е преживял, той те задължава да проявяваш съчув¬ствие и отговорност към неговата съдба и по този начин властва над теб по най-пасивния начин, което в Ръкописа се определя като драма на „горкия аз\". Помисли само върху тази драма. Нима не ти се е случвало да бъдеш с човек, който те кара да се чувстваш виновен в негово присъствие, макар да знаеш, че няма причина за това? - Случвало ми се е. - Това е така, защото си бил въвлечен в драмата на „горкия аз\". Такъв човек прави всичко, за да те постави в ситуация да се чувстваш така, сякаш не правиш доста-тъчно за него. Затова изпитваш чувство на вина дори само от присъствието му. Аз кимнах. - Драмата на всеки човек, от най-агресивната до най-пасивната, има своето обяснение - продължи Санчес. - Ако един човек е прикрито агресивен, ако се стреми да ти намери недостатъци, като постепенно подронва твоя свят, за да извлича енергия от тебе, както в случая с твоя баща, това е типът взискателен човек. От друга страна, твоята затвореност е не толкова пасивна, кол¬кото драмата на „горкия аз\". Така че различните типо¬ве драми могат да бъдат класифицирани по следния начин: драма на насилника, драма на взискателния, дра¬ма на затворения и драма на „горкия аз\". Разбираш ли? - Струва ми се, че да. Значи според теб всеки човек може да се открие някъде сред тези четири типа? - Точно така. В различни обстоятелства хората могат да използват различни драми, но повечето имат една доми¬нираща властна драма, която е била с най-голям ефект сред членовете на семейството от ранното ни детство, тъй че сме склонни да я повтаряме непрекъснато. Изведнъж ми стана ясно. Моята майка правете с мен точно същото, каквото и моят баща. Обърнах се към Санчес. - Моята майка. Вече разбирам каква е била. Тя съ¬що е била взискателен тип. - Значи драмата е била удвоена - отбеляза Санчес. -Нищо чудно, че си толкова затворен. Е, поне не са оказ¬вали насилие върху теб, не си се чувствал застрашен. - А какво би станало при такова положение? - Щеше да си отработиш роля на „горкия аз\". Разбираш ли принципа? Ако си дете и някой чрез запла¬ха с телесно насилие черпи от твоята енергия, тогава да бъдеш затворен не ти помага. Колкото и да си затворен, те не дават пукната пара за теб и по този начин няма да ги накараш да ти отдадат някаква енергия. Прекалено силни са. Ето защо си принуден да станеш още по-пасивен, да се опиташ да предизвикаш съчувствие, като играеш ролята на „горкия аз\", за да ги накараш да се смилят над теб, да събудиш у тях чувство за вина, за да ги накараш да не ти причиняват всичко онова, което ти причиняват. - Ако и това не помогне, ти като дете се научаваш да търпиш, за да се противопоставиш на насилието с насилие, когато порастеш - той замълча. - Като онова дете от перуанското семейство, за което ми разказа. - Човек може да стигне до всякакви крайности, са¬мо и само да получи внимание и по този начин енергия от страна на семейството си. После тази негова страте¬гия се превръща в изпитан начин да упражнява власт и над останалите, когато трябва да извлича енергия, и по този начин драмата непрестанно се повтаря. - Разбирам как се формира типът на насилника, но какво ще кажеш за взискателния? - попитах аз. - Представи си, че си дете и членовете на твоето семейс¬тво те оставят сам или пък те пренебрегват, твърде заети със своята кариера или с нещо друго - какво ще направиш? - Не зная. - Ако се затвориш в себе си, не би предизвикал ни¬какво внимание от тяхна страна; те просто няма да те забележат. Тогава няма ли да започнеш да ги подлагаш на критика, да се опитваш да им намериш някакъв недостатък, да изскубнеш тайната от тези затворени хора, за да ги принудиш да ти обърнат внимание и да ти посве¬щават от енергията си? Това прави взискателният човек. Постепенно започваше да ми става ясно. - Значи затворените хора създават взискателните! - Точно така. - А взискателните създават затворените! Насилниците създават хората, които се стремят да предизвик¬ват съжаление или други насилници! - Правилно. Така властните драми се възпроизвеждат. Помни обаче, че човек е склонен да ги забелязва у другите, но да си въобразява, че той самият е чужд на подобни средства. Всеки от нас трябва да преодолее тази илюзия, за да върви напред. Всеки човек, поне в някои моменти, разиграва една или друга драма, и трябва само да се обърнем назад и да се вгледаме в себе си, за да разберем каква е тя. Известно време мълчах. Най-сетне погледнах Санчес и попитах: - Когато веднъж разберем нашата драма, какво след¬ва от това? Санчес намали скоростта, за да ме погледне в очите. - Вече сме наистина свободни да станем нещо пове¬че от несъзнателната роля, която играем. Както ти ка¬зах и преди, можем да открием по-висш смисъл в живо¬та си, духовната причина да се родим тъкмо в това се¬мейство, и така да разберем кои сме всъщност. - Почти пристигаме - каза Санчес. Пътят се виеше между два върха. Отминахме въз¬вишението вдясно и аз видях пред нас една малка къщичка, сгушена под огромна скала. - Камионетката му не е тук - каза Санчес. Паркирахме и се отправихме към къщата. Санчес от¬вори вратата и влезе, а аз останах да чакам. Поех си дъл¬боко дъх. Въздухът беше хладен и пронизващ. Небето над нас бе тъмно сиво и облачно. Изглежда се канеше да вали. Санчес се върна до вратата. - Няма никой. Той сигурно е край руините. - Как можем да стигнем дотам? Изглежда го бе оборила внезапна умора. - Оттук са на около половин километър път - каза той и ми подаде ключовете от камионетката. - Тръгни по този път и ще ги видиш в подножието след хребета. Вземи камионетката. Аз искам да поостана тук и да медитирам. - Добре - отвърнах аз и влязох в колата. Поех през малка долчинка и после нагоре по склона, в очакване на гледката. Не останах разочарован. Когато отминах хребета, руините на Мачу Пикчу се изправиха пред мен в пълния си блясък: това бе комплекс от масивни, гладко издялани камъни, цели тонове тежки, разположени един върху друг сред планината. Дори и на слабата светлина на облачното небе това място по¬коряваше със своята красота. Спрях камиона и десетина-петнайсет минути стоях и се изпълвах с енергия. Групи хора се разхождаха между руините. Един мъж със свещеническа огърлица се от-далечи от руините на една постройка и се отправи към наблизо паркираната кола. Поради далечината и поне¬же мъжът носеше кожено яке, а не свещеническо расо, не бях съвсем сигурен, че това е отец Карл. Запалих камионетката и приближих към него. Щом чу бумтенето на мотора, той вдигна поглед и се усмихна, явно познал колата на Санчес. Изглежда остана изненадан, когато вътре откри мен и дойде по-близо. Беше нисък и пълен, със светлокестенява коса, с дълбо¬ки сини очи и едри черти на лицето. Изглеждаше на око-ло трийсетина години. - Тук съм с отец Санчес - казах аз, като излязох от колата и се представих. - Той остана в къщата ви. Свещеникът ми подаде ръка. - Аз съм отец Карл. Погледнах покрай рамото му към руините. Отблизо огладените камъни изглеждаха още по-внушителни. - За пържи път ли сте тук? - попита той. - Да - отвърнах аз. - Отдавна съм чувал за това място, но то надминава всичките ми очаквания. - Това е един от най-силните енергийни центрове в света - каза той. Погледнах го по-отблизо. Явно той говореше за енер¬гия в същия смисъл, в който се употребяваше в Ръкописа. Кимнах утвърдително и казах: - Тъкмо в момента аз се стремя съзнателно да се свържа с енергията и да преодолея моята властна драма. Усетих, че думите ми звучат малко претенциозно, но ми беше приятно да бъда искрен. - Не изглеждаш твърде затворен - каза той. Останах поразен. - Как разбра каква е моята властна драма? - попитах аз. - Развил съм инстинкт за това. Ето защо съм тук. - Значи помагаш на хората да разберат по какъв на¬чин упражняват власт над останалите? - Да, както и да разберат истинската си същност. В очите му блестеше искреност. Той беше напълно прям, ни най-малко не се притесняваше да разкрие себе си пред един непознат. Аз замълчах и той попита: - Познаваш ли първите пет откровения? - Чел съм ги в основни линии и съм разговарял с някои хора по тези въпроси - отвърнах аз. Още щом казах това, долових в себе си някаква прикритост. - Мисля, че ги познавам - уточних аз. - Докато Шестото откровение още не ми е ясно. Той кимна и каза: - Повечето хора, които срещам, не са и чули за Ръкописа. Идват тук и се изпълват с енергия. И дори само това е достатъчно, за да преосмислят живота си. - А как се запознаваш с такива хора? Той многозначително ме изгледа. - Ами те сами ме намират. - Спомена, че помагаш на хората да открият истин¬ската си същност, А как го правиш? Той си пое дълбоко дъх и отвърна: - Начинът е само един. Всеки човек трябва да се върне назад към семейния си опит, към времето и мяс¬тото на детството и да преоцени онова, което се е случи¬ло тогава. Щом си дадем сметка за нашата властна драма, вече можем да се насочим към това да открием по-висшата истина за нашето семейство, онази златна нишка, която лежи зад конфликта на енергии. Да се домогнем до тази истина, означава животът ни да стане по-пълноценен, защото тази истина ни посочва кои сме, какъв е нашият път, какво вършим. - Същото твърди и Санчес - казах аз. - Искам да узная нещо повече за това как се стига до тази истина. Той вдигна ципа на якето си, защото следобедът захладняваше. - Надявам се по-късно да имаме възможност да по¬говорим за това - отвърна той. - Сега ми се иска да се видя с отец Санчес. Загледах се към руините и той добави: - Чувствай се свободен да разглеждаш колкото искаш. Ще се видим по-късно у дома. Вървях през древните руини още час и половина. На някои места забавях ход, защото се чувствах изпълнен с жизнени сили. Мислех си прехласнат за онази цивилизация, която е могла да построи подобни храмове. Как ли са би¬ли пренесени всички тези камъни чак дотук и подредени един върху друг по този начин? Изглеждаше невероятно. Когато удовлетворих огромния си интерес към руините, мислите ми се насочиха към личните ми проблеми. Макар и ситуацията, в която бях попаднал, да не се бе променила особено, сега вече не се страхувах толкова. Доверието на Санчес ми бе вдъхнало увереност. Колко глупаво от моя страна да се усъмня в него. А и отец Карл бе много симпатичен. Когато се спусна мрак, взех камионетката и се вър¬нах в къщата на отец Карл. На пристигане зърнах през прозореца двамата мъже седнали един до друг. Когато влязох, до мен долетя смях. Двамата приготвяха вече¬рята в кухнята. Отец Карл ме поздрави и ми предложи стол. Аз лениво се отпуснах пред буйния огън в камина¬та и разгледах обстановката. Стаята беше просторна, обкована с широки, леко за-цапани дъски. Оттук можеха да се видят още две стаи, вероятно спални, свързани с тесен коридор. Къщата се осветяваше от слаби електрически лампи. Стори ми се, че смътно долавям шум от генератор за ток. Приготовленията привършиха и аз бях поканен пред една грубовата дъсчена маса. Санчес каза кратка мо¬литва и ние започнахме да се храним, докато двамата мъже продължаваха да разговарят. После заедно сед¬нахме пред огъня. - Отец Карл се е виждал с Уил - каза Санчес. - Кога? - развълнуван попитах аз. - Беше тук преди няколко дни - каза отец Карл. -Запознахме се преди година и той се отби насам да ме ин¬формира за това как вървят работите. Каза ми, че знае кой стои зад действията на правителството срещу Ръкописа. - И кой е той? - попитах аз. - Кардинал Себастиан - намеси се Санчес. - И в какво се изразяват неговите действия? - попитах аз. - Явно използва влиянието си върху правителството, за да го накара да засили въоръжения си натиск срещу Ръкописа - каза Санчес. - Винаги е предпочитал да дейс-тва тихомълком чрез правителството, вместо да предиз¬виква разцепление в църквата. Сега е удвоил усилията си. И не безрезултатно, за жалост. - Какво имаш предвид? - попитах аз. - Като се изключат неколцина свещеници от Север¬ното църковно настоятелство и малцината като Джулия и Уил, май никой вече няма копия на Ръкописа. - Ами учените във Висиенте? - попитах аз. Двамата мъже не отвърнаха веднага. Най-сетне отец Карл поясни: - Уил каза, че центърът Висиенте е бил затворен от страна на правителството. Всички учени са арестувани, а научните им данни конфискувани. - Нима научната общност ще приеме това? - попитах аз. - А какво да правят? - каза Санчес. - Свръх всичко останало, тези изследвания не се ползваха с особено приз¬нание от страна на повечето учени. А правителството лансира версията, че са в нарушение на закона. - Направо не е за вярване, че едно правителство мо¬же да прибегне до подобни мерки. - Очевидно може - каза отец Карл. - Направих ня¬кои проверки. Всичко се потвърди. Макар че действа изключително предпазливо, правителството предприема енергични мерки. - И как ще се развият нещата според вас? - обърнах се аз към двама им. Отец Карл сви рамене, а отец Санчес каза: - Не зная. Вероятно зависи от онова, което ще отк¬рие Уил. - Защо? - попитах аз. - Той изглежда е на път да открие липсващата част на Ръкописа, Деветото откровение. Ако го открие, това би могло да събуди международен интерес и намеса. - Той каза ли къде отива? - попитах отец Карл. - Не беше съвсем сигурен, но интуитивно се насочи на север, към границата с Гватемала. - На интуицията си ли разчита? - Да, и с теб ще стане така, когато познаеш себе си и ти се разкрие и Седмото откровение. Местех поглед от единния към другия. Те и двамата изглеждаха невероятно ведри и спокойни. - Как можете да бъдете толкова спокойни? - попи¬тах аз. - Ами ако нахълтат тук и ни арестуват всички? Те ме погледнаха с търпение и отец Санчес каза: - Не бъркай спокойствието с нехайство. Нашето рав¬новесие показва степента, в която сме свързани с енергията. Ние се стремим да съхраняваме тази връзка независимо от обстоятелствата, защото само това може да ни помогне. Ти самият знаеш това, нали? - Да, разбира се - отвърнах аз. — Но изглежда не винаги успявам. . Двамата се усмихнаха. - Когато разбереш истинската си същност, ще ти бъде по-лесно да поддържаш постоянна свързаност с енергията - каза отец Карл. Отец Санчес стана и каза, че ще иде да измие съдовете. Погледнах отец Карл. - Добре, откъде да започна, за да разбера истинска¬та си същност? - Отец Санчес ми каза, че вече си разбрал каква е влас¬тната драма на твоите родители - започна отец Карл. - Да, наистина. Те и двамата бяха взискателни нату¬ри и това направи от мен затворен човек. - Добре. А сега трябва да се опиташ да разбереш чрез тази взаимна борба на енергии в твоето семейство причината, която те е свързала тъкмо с тези хора. Погледнах към него неразбиращо. - За да откриеш своята духовна идентичност, трябва да разгледаш целия си живот като една дълга история, в която да се опиташ да намериш по-дълбок смисъл. В началото трябва да си поставиш следния въпрос: защо съм се родил тъкмо в това семейство? Какъв смисъл се крие зад всичко това? - Не мога да си отговоря на такъв въпрос - отвърнах аз. - Баща ти е бил взискателен и още какъв? - За възгледите му ли питаш? - Да. След като помислих малко, започнах да му разказвам: - Баща ми искрено вярва в радостта от живота. Според него трябва да живееш почтено, но да не пропускаш нищо, което ти се предлага, да вземеш всичко от живота. - А самият той успяваше ли да го постигне? - Само донякъде. Все му се случваше лош късмет точно когато трябваше най-много да се радва на живота. Отец Карл присви очи замислено. - Значи е търсел смисъла на живота в насладата и удоволствието, но все не му се е удавало да живее така? -Да. - А замислял ли си се защо? - Не, всъщност не. Все го отдавах на лошия му късмет. - Може би още не е намерил верният начин да го постигне? - Може би. - Ами какво ще кажеш за майка си? - Тя вече не е между живите. - А можеш ли да си дадеш сметка в какво е бил сми¬сълът на нейния живот? - Да, смисълът на живота й бе църквата. Все се бо¬реше за отстояване на християнските принципи. - А как правеше това? - Беше твърдо убедена, че трябва да се служи на хо¬рата и да се следват Божиите заповеди, - А тя самата следваше ли Божиите заповеди? - До последната буква, поне тези, които проповяд¬ваше църквата. - И успя ли да убеди баща ти в това? Засмях се. - Не успя. Искаше от него всяка неделя да ходи на църква и да взема участие в работите на църковната община. Но той, както ти казах, бе прекалено свободо¬любив за подобни начинания. . - И на теб как ти се отрази всичко това? Обърнах очи към него. - Никога не съм се замислял. - Не се ли случваше и двамата да търсят съучастник в твое лице, което те е поставяло пред постоянно изпи¬тание чия страна ще вземеш? Дали не е искал всеки един да те убеди в собствената си правота? - Ами точно така беше. - Ами ти какво правеше в отговор на всичко това? - Просто се опитвах да избягвам да взема страна. - И двамата ти родители са упражнявали властта си над теб, за да те накарат да споделяш техните възгледи, и като не си можел да удовлетвориш и двамата, ти си се затворил в себе си. - Май че е точно така - казах аз. - А какво се е случило с майка ти? - попита той. - Разви паркинсон и след дълго боледуване почина. - Остана ли вярна на вярата си? - Напълно. До край. - И какво съзнание формира у тебе това? - Как какво? - Нали търсим смисъла, който е имало нейното при¬съствие в твоя живот, причината, поради която си се ро¬дил като неин син, какво е трябвало да научиш от нея. Всеки човек, съзнателно или не, въплъщава в живота си своите възгледи. Ти трябва да се опиташ да разбереш какво си възприел от нея и какво от това тя не е осъщес¬твила в собствения си живот. Каквото би искал да про¬мениш в майка си, е частично онова, което трябва да развиеш в самия себе си. - А защо само частично? - Защото, от друга страна, трябва да се допълни от опита на баща ти. Още не бях съвсем наясно. Той сложи ръка на рамото ми. - Ние сме не само физически, но и духовни рожби на своите родители. Ти не само си роден от тези хора, но си и формиран от тях. За да откриеш истинската си същност, трябва да признаеш, че твоят реален аз се е изградил чрез техните две истини. Затова и си бил роден там: за да изведеш на по-високо ниво техните схващания. Твоят път е да откриеш истина, която е по-висш синтез на онова, в което са вярвали тези двама души. Кимнах с глава. - И така, можеш ли да определиш на какво са те научили твоите родители? - Не съм съвсем наясно - отвърнах аз. - И все пак какво мислиш по въпроса? - Баща ми искаше да извлече всичко от живота, да се наслаждава на съществуването. Майка ми повече вярва¬ше в саможертвата, в това да прекараш живота си в служ¬ба на другите, да се отречеш от себе си. Тя така разбираше писанието. - А какво е твоето мнение за едното и другото? - Не мога точно да определя. - Кой възглед би предпочел - този на майка си или на баща си? - Никой от тях. Искам да кажа, че животът не е тол¬кова прост. Той се разсмя. - Отговаряш притворно. - Ами май че не зная. - Но ако ти се наложи да избереш едното или другото? Опитах се честно да помисля и след известно колеба¬ние, отговорът като че ли дойде от само себе си. - И двамата са \"прави и неправи едновременно. Той целият грейна. - В какво отношение? - Не мога да твърдя със сигурност, но струва ми се, че един правилен живот трябва да включва и двата възгледа. - Въпросът за теб е: по какъв начин - вметна отец Карл. - По какъв начин човек да съвмести тези два възг¬леда в своя живот? От майка си ти си узнал, че животът има духовен смисъл, а от баща си - че животът е наслаждение, приключение, удоволствие. - И моят живот трябва да обедини тези два възгледа, така ли? - попитах аз. - Да, въпросът за теб е духовността. Смисълът на це¬лия ти живот ще бъде да намериш духовност, която да носи удоволствие. Този въпрос родителите ти не са успе-ли да разрешат и е останал за тебе. Това е твоят еволю¬ционен въпрос, онова, което ще търсиш през своя живот. Тази мисъл ме накара дълбоко да се замисля. Отец Карл каза още нещо, но аз не успях да се съсредоточа върху думите му. Огънят тлееше и ме унасяше. Почувствах цялата си умора. Отец Карл стана и каза: - Май вече не ти останаха сили. Нека свършим дотук. Ако предпочиташ, можеш да си легнеш и никога да не се връщаш към този разговор и да продължиш да живе¬еш със старата си драма. А би могъл и да се събудиш утре и да помислиш над този нов за тебе въпрос - кой си всъщност. Тогава ще можеш да направиш и следващата крачка - да се вгледаш внимателно във всичко, което ти се е случило от раждането насам. Ако разгледаш жи¬вота си цялостно, ще разбереш как си работил върху своя основен въпрос досега. Тогава ще си обясниш какво те е довело тук, в Перу, и какво трябва да правиш занапред. Кимнах с глава и се вгледах отблизо в него. В очите му се четеше топлота и грижовност - онзи същият израз, който толкова често бях виждал на лицето на Санчес и Уил. - Лека нощ - каза ми отец Карл и влезе в спалнята, като затвори вратата след себе си. Аз разгънах спалния си чувал и веднага потънах в сън. Събудих се с мисълта за Уил. Исках да разпитам отец Карл какво повече знае за намеренията му. Още лежах и мислех с вдигнат цип на спалния чувал, когато отец Карл влезе тихо и започна да стъква огъня. Шумът привлече вниманието ми. Отворих ципа на спалния си чувал и се огледах наоколо. - Добро утро - поздрави той. - Добре ли спа? - Да - отвърнах аз, докато се изправях. Той сложи подпалки върху изстиналата жарава, а отгоре по-едри цепеници. - Уил каза ли какви са му намеренията? - попитах аз. Отец Карл се изправни се обърна към мен. - Каза, че възнамерява да отседне в дома на свой приятел, докато почака да получи информация относно Деветото откровение. - И нищо друго ли не каза? - попитах аз. - Ами каза още, че според него самият отец Себастиан се кани да открие последното откровение и изглежда е на път да го стори. Уил смята, че който при¬тежава последното откровение, той ще решава дали Ръкописът да стане широко достъпен и известен или не. - А защо? - Не мога да кажа със сигурност. Уил е между първите, събрал и прочел откровенията. Вероятно ги разбира пове¬че от всеки друг. Сигурно предусеща, че последното отк¬ровение ще направи по-ясни и достъпни всички останали. - А така ли е според теб? - попитах аз. - Не зная - отвърна той. - Не разбирам колкото него. Разбирам само от своята работа. - И тя каква е? Той отвърна след известно мълчание: - Вече ти казах, че моето предназначение е да пома¬гам на хората да познаят себе си. Разбрах това свое призвание, след като прочетох Ръкописа. Шестото отк¬ровение е специално откровение за мене. Аз сам съм преживял всичко и затова мога да помогна и на другите. - Ами твоята властна драма каква е била? Той засмяно ме погледна. - Бях взискателен тип. - Значи си печелил предимство над хората като все си откривал недостатъци в начина им на живот? - Да, така е. Баща ми бе тип „горкият аз\", а майка ми затворен човек. И двамата ме пренебрегваха напълно. Единственият начин да получа някакво внимание, а от¬там и енергия, бе да си пъхам носа в техните работи и да се опитвам да откривам недостатъците им. - И кога се освободи от тази драма? - Преди близо осемнадесет месеца, когато се запоз¬нах с отец Санчес и започнах да изучавам Ръкописа. Тогава се вгледах в моите родители и разбрах за какво ме е подготвял опитът ми с тях. Виж, баща ми държеше на реализацията. Беше изключително целенасочен. Времето му бе планирано до минутата и го отчиташе според това какво е успял да свърши. Майка ми бе мно¬го интуитивна и мистична. Вярваше, че всеки човек има духовно предназначение и трябва да го следва. - А как се отнасяше баща ти към тези нейни възгледи? - Намираше ги за налудничави. Усмихнах се, но нищо не отвърнах. - Разбираш ли какво ми е дало всичко това? Поклатих отрицателно глава. Все още не бях съв¬сем наясно. - Баща ми разви у мене стремеж към реализация: към това да си поставям сериозни цели и да ги осъществявам. Но в същото време майка ми ми разкри, че животът има един вътрешен смисъл, едно духовно ръководство. Моят живот е синтез на тези две гледища. Аз се опитах да разбера как да постигнем вътрешно ръководство, което да ни изведе до онова призвание, ко¬ето само ние можем да осъществим, защото съзнавах, че за да бъдем истински щастливи и реализирани, тряб¬ва да следваме тъкмо това свое призвание. Аз кимнах. - Сам виждаш защо Шестото откровение ме развъл¬нува. Щом го прочетох, разбрах, че моята работа е да по¬магам на хората да разберат себе си, за да развият това чувство за предназначение. - А знаеш ли кое е накарало Уил да тръгне по този път? - Да, той сподели с мене някои неща. Уил бил зат¬ворен в себе си също като теб. И както в твоя случай, и двамата му родители били взискателни хора, всеки със свои твърди разбирания, които искал да внуши на Уил. Баща му бил немски писател, според когото целта на човечеството е^да се усъвършенства. Баща му изповяд¬вал най-чист хуманизъм, но нацистите използвали ос¬новната му идея за усъвършенстването, за да оправдаят безмилостното унищожение на по-нисшите раси. Злоупотребата с разбиранията му разбила този възрас¬тен човек и го накарала да се пресели заедно с жена си и Уил в Южна Америка. Съпругата му била перуанка, из¬раснала и получила образование в Америка. Тя също била писателка, но изповядвала възгледите на източна¬та философия. Според нея целта на човешкия живот е била да се постигне вътрешно просветление, едно по¬виеше съзнание, белязано от спокойстви"

• rima
  " May 23

  . Според нея целта на човешкия живот е била да се постигне вътрешно просветление, едно по¬виеше съзнание, белязано от спокойствие на духа и отстраненост от нещата на света. Тя схващала смисъла на живота не като усъвършенстване, а като освобождение от всяка потребност, от всеки стремеж да се усъвършен¬ства каквото и да било. Разбираш ли какво е дало на Уил всичко това? Поклатих глава. - Той се е озовал в доста трудно положение - про¬дължи отец Карл. - Баща му защитавал западната идея за борба, за прогрес и усъвършенстване, а майка му под-държала източната вяра, че смисълът на живота е пос¬тигане на вътрешен мир и нищо повече. Тези двама ду¬ши подготвили Уил за работа върху интегрирането на основните философски различия между източната и западна култура, въпреки че в началото той не съзнавал това свое предназначение. Първо станал инженер, с иде¬ята да работи в името на прогреса, а после обикновен екскурзовод, с надеждата да намери вътрешен мир, раз¬веждайки хората из красивите, вълнуващи места на та¬зи страна. Откриването на Ръкописа събудило неговото истинско призвание. Откровенията пряко се отнасят към основния му проблем. Те разкриват възможността ми¬сълта на Изтока и на Запада да се интегрират в една по-висша истина. Те показват основанията на западното убеждение, че смисълът на живота трябва да се търси в прогреса, в еволюцията към по-високи степени на развитие, но в същото време и правотата на източното схващане, че човек трябва да се освободи от властта на егото, че не можем да вървим напред, ако се основава¬ме само на разума. Трябва да постигнем пълнота на съзнанието, вътрешна връзка с Бога, защото само тога¬ва еволюцията ни към нещо по-добро може да се нап-равлява от нашата по-висша същност. - Когато Уил започнал да открива откровенията, ся¬каш целият му живот се наредил от само себе си. Първо срещнал Хосе - свещеника, който пръв открил Ръкописа и го превел. Скоро след това се запознал със собственика на Висиенте и съдействал да започне изследователската работа там. Почти по същото време се запознал с Джулия която се занимавала с бизнес, но също развеждала екскур¬зианти из девствените гори. Уил особено се сближил с Джулия. Те двамата си допаднали веднага, защото били изправени пред сходни задачи. Джулия израснала с баща който приказвал за духовни идеи, но доста неясно и отвлечено. От своя страна майка й преподавала ораторс¬ко изкуство в колеж и умеела да спори и да изразява ясно мислите си. Джулия естествено изпитвала жажда за ду¬ховно познание, но държала то да бъде ясно и точно. - Уил търсел синтез между Изтока и Запада, който да обясни човешката духовността Джулия се стремяла към пределна яснота в едно такова обяснение. Ръкописът предлагал и на двамата онова, което търсят. - - Закуската е готова - извика Санчес откъм кухнята Обърнах се изненадан. Въобще не бях разбрал кога е станал. Ние с отец Карл прекъснахме разговора си и се присъединихме към Санчес, за да закусим плодове и житена питка. След това отец Карл ми предложи да се поразходим към руините. С удоволствие се съгласих, за¬щото горях от нетърпение да ги видя отново. И двамата обърнахме очаквателно взор към отец Санчес, който лю¬безно отклони мълчаливата ни покана, защото трябва¬ло да слезе в подножието на планината, за да проведе няколко телефонни разговора. Навън небето бе кристално ясно и слънцето ярко озаряваше върховете. Ние бодро крачехме. - Нямали начин да вляза във връзка с Уил? - попитах аз - Не - отвърна той. - Уил не каза нищо за приятелите, където смяташе да отседне. Единственият начин е да отидем с кола до Икитос, едно градче край северната граница, което в този момент ми се струва малко опасно. - А защо тъкмо там? - попитах аз. - Уил смяташе, че следите на Ръкописа водят някъ¬де нататък. Наблизо има много руини. Освен това ми¬сията на кардинал Себастиан е някъде наоколо. - Вярваш ли, че Уил ще открие последното откровение? - Не зная. Няколко минути вървяхме мълчаливо, после отец Карл попита: - А ти реши ли какво ще правиш оттук нататък? - Какво по-точно имаш предвид? - Отец Санчес каза, че в началото си искал да се върнеш веднага в Щатите, но после си проявил интерес към откровенията. Какво мислиш да предприемеш сега? - Не съм сигурен - отвърнах аз. - Нещо ме кара да продължа. - Разбрах, че пред очите ти е бил убит един човек. - Да. - И въпреки това си готов да останеш? - Не - отвърнах аз. - Искам да се махна, да се спасявам, но... ето че съм тук. ~ И как си обясняваш това? - попита той. Наблюдавах израза на лицето му. - Не зная. А според тебе как? - Помниш ли къде прекъснахме разговора си снощи? Съвсем точно си спомнях. - Стигнахме до проблема, който ми е оставен за раз¬решаване от моите родители: да открия духовност, която да носи едновременно удовлетворение и наслада. А ти каза, че ако се вгледам отблизо в хода на живота си, този въп¬рос ще го постави в нова перспектива и ще ми даде да разбера смисъла на онова, което ми се случва в момента. Той загадъчно се усмихна. - Да, според Ръкописа е така. - А как става това? - Всеки от нас трябва да разгледа важните обрати в живота си и да ги изтълкува в светлината на нашия ево¬люционен въпрос. Поклатих неразбиращо глава. - Опитай се да си спомниш как са се развивали интереси¬те ти, важните за теб приятелства, случайностите в живота ти. Не следва ли всичко това някаква закономерност? Замислих се за живота си от детството си насам, но не можах да открия никаква закономерност. - Как прекарваше времето си като юноша? - попита той. - Не зная. Бях обикновено дете, четях много. - Какво четеше? - В повечето случаи детективски романи, научна фантастика, истории за призраци, подобни неща. - Как се разви животът ти по-късно? Помислих си за влиянието, което дядо ми бе имал върху мене, и разказах на отец Карл за езерото и планините. Той кимна с глава многозначително. - И какво се случи, след като порасна? - Отидох в колеж. Дядо ми почина в мое отсъствие. - Какво изучаваше в колежа? - Социология. - Защо? - Запознах се с един професор, който ми допадна. Бях заинтригуван от познанието му на.човешката природа. Затова реших, че ще се уча при него. -И после? - Завърших и започнах работа. - Харесваше ли работата си? - Известно време да. - А после нещо промени ли се? - Почувствах, че не постигам пълноценни резултати. Работех с емоционално затормозени юноши и си въобразявах, че зная как те могат да преодолеят мина¬лото си и да се освободят от травмата си. Мислех си, че мога да им помогна да се справят със своя живот. Но накрая си дадох сметка, че нещо липсва на моя подход. - И какво направи? - Напуснах. - И после? - Точно тогава ми се обади една стара приятелка, за да ми разкаже за Ръкописа. - Това ли те накара да дойдеш в Перу? - Да. - Как си обясняваш онова, което ти се случи тук? - Мисля си, че съм луд - отвърнах аз. - Направо се излагам на риска да бъда убит. - А що се отнася до преживяванията ти тук? - Не те разбирам. - Когато отец Санчес ми каза какво ти се е случило в Перу - поясни той, - бях просто удивен от всички случайности, които са ти позволили да опознаеш откро-венията, и то точно в момента, когато са ти били необходими. - Как си обясняваш това? - попитах аз. Той се спря, за да ме погледне. - Това е знак, че си готов. Като всички нас тук. Стигнал си до онзи момент, когато се нуждаеш от Ръкописа, за да продължиш житейската си еволюция. Помисли си само как се подреждат събитията в живота. От самото начало си се интересувал от мистични теми и този интерес в крайна сметка те е накарал да се заемеш с изучаването на човеш¬ката природа. Защо според теб, си срещнал тъкмо този преподавател? Той е подтикнал интересите ти и те е нака¬рал да се вгледаш в най-голямата мистерия: мястото на човека на тази планета, въпроса за смисъла на живота. По-нататък, на определено ниво ти си узнал, че смисълът на живота се състои в това да надмогнем предопределеността на нашето минало и да се развиваме напред. Затова и си работил с тези деца. Но както вече разбираш, откро¬венията са ти били потребни, за да установиш какво ти е липсвало в работата ти с младежите. За децата, преживе¬ли емоционална травма, както и за всички нас, е нужна връзка с енергията, за да разберат доминантната си власт¬на драма, което ти би могъл да наречеш „освобождаване\", и да продължат духовното си развитие. Погледни на всич¬ки тези събития от една по-висша перспектива Всички твои интереси от миналото, цялото ти досегашно развитие те е подготвяло да бъдеш тук в този момент, за да опознаеш откровенията В процеса на цялото си еволюционно тър¬сене ти си се стремил да постигнеш духовност, която да носи удовлетворение и енергията, която твоят дядо се е опитал да ти открие през детството на онова място на енергия, където си израснал, накрая ти е дала смелостта да дойдеш в Перу. Ти си тук, защото имаш нужда да бъдеш точно тук, за да продължиш своята еволюция. Целият ти жи¬вот е бил дълъг път, който е водил тъкмо към този момент. Той се усмихна. - Когато най-сетне погледнеш на живота си в тази светлина, ще постигнеш онова, което Ръкописът нари¬ча ясно съзнание за твоя духовен път. Според Ръкописа всички ние трябва да прекараме толкова време, колко¬то е необходимо, за да се освободим от миналото си. Повечето измежду нас трябва да преодолеят своята влас¬тна драма, но след това ни се разкрива висшият смисъл, заради който сме свързани тъкмо с нашите родители и заради който са били всички криволици и обрати на на¬шата съдба. Всеки от нас има духовна задача, призвание, което е следвал, без напълно да го съзнава, и дадем ли си сметка за него, нашият живот ще се преобрази. - Що се отнася до теб, ти си открил това призвание. Сега трябва да продължиш напред и да се оставиш на случайностите да те водят към все по-ясната представа как да осъществиш призванието си и какво друго след¬ва да направиш. Откакто си в Перу, ти се движиш воден от енергията на Уил и отец Санчес. Ала вече е време да се научиш да се развиваш сам... съзнателно. Той се канеше да каже още нещо, но вниманието ни бе отвлечено от камионетката на Санчес, която бързо приближаваше към нас. Санчес се дръпна встрани и сва¬ли стъклото на страничния прозорец. - Какво се е случило? - попита отец Карл. - Веднага трябва да се върна в мисията - каза Санчес. - Пристигнали са полицейски части на правителството... Кардинал Себастиан. Скочихме и двамата в камионетката и Санчес пое об¬ратно към къщата на отец Карл, като обясняваше по пътя, че полицията нападнала неговата мисия, за да конфискува всички копия на Ръкописа и вероятно да закрие мисията. Когато пристигнахме, бързо влязохме в къщата на отец Карл и отец Санчес веднага започна да си събира нещата. Аз стоях и обмислях какво да правя. В същото време отец Карл приближи до другия свещеник и каза: - Мисля, че трябва да дойда с теб. Санчес се извърна. - Сигурен ли си? - Да, убеден съм, че трябва да дойда. - И с каква цел? - Още не знам. Санчес го погледна продължително, след което се обърна и продължи да прибира нещата си. - Щом смяташ, че трябва... Аз се облягах на рамката на вратата. - Ами аз какво да правя? - попитах. И двамата се обърнаха към мен. - Това зависи от теб - каза отец Карл. Аз само гледах безсмислено. - Трябва сам да решиш - намеси се Санчес. Направо не можех да повярвам, че проявяват тако¬ва безразличие към моя избор. Да тръгна с тях, означа¬ваше сигурното ми залавяне от перуанските власти. Но как можех да остана тук сам? - Вижте - казах аз. - Не зная какво да правя. Вие двамата трябва да ми помогнете. Има ли някой друг, който би могъл да ме укрие? Двамата се спогледаха. - Като че ли не - каза отец Карл. Погледнах ги. Стомахът ми се свиваше от притеснение. Отец Карл ми се усмихна и каза: - Съсредоточи се в себе си. Спомни си своето предназначение. Санчес отиде при една от чантите и извади оттам един свитък. - Това е копие на Шестото откровение - каза той. - Може би то ще ти помогне да решиш какво да правиш. Взех копието, а Санчес погледна отец Карл и попита: - След колко време ще си готов за тръгване? - Трябва да се обадя на някои хора - каза отец Карл. - Може би след около час. Санчес се обърна към мене. - Прочети и помисли върху това, после можем да поговорим. И двамата мъже се върнаха към своите приго¬товления, а аз излязох навън, седнах на една голяма ска¬ла и отгърнах Ръкописа. Той отразяваше точно думите на отец Санчес и отец Карл. Освобождаването от миналото е тъкмо процес на осъзнаване личните ни методи на упражняване на власт, усвоени през детството. Когато преодолеем тези навици, казваше се там, ще открием своята по-висша същност, своята идентичност от ево¬люционна гледна точка. Изчетох целия текст за по-малко от трийсет минути и когато свърших, най-сетне разбрах основното му послание: преди напълно да влезем в това специално със-тояние на съзнанието, което се явява като проблясък на много хора - преживяването ни като хора, водени от мис¬тичния път на случайността - трябва преди всичко да осъзнаем своята истинска същност. В този момент отец Карл излезе от къщата, видя ме и дойде при мен. - Свърши ли? - попита той. Държеше се дружески и сърдечно, както обикновено. - Да. - Имаш ли нещо против да приседна до теб за малко? - Бих желал. Той седна отдясно и след минута мълчание, попита: - Даваш ли си сметка, че си на път да поемеш към едно ново познание? - Вероятно, но какво да правя сега? - Сега трябва истински да повярваш в него. - Как, когато толкова се страхувам? - Трябва да осъзнаеш какъв е залогът. Истината, ко¬ято преследваш, е толкова важна, колкото еволюцията на самата вселена, защото само чрез нея еволюцията мо¬же да продължи. Нима не разбираш? Отец Санчес ми разказа за твоето видение на планинския връх. Наблю¬давал си как материята еволюира от най-простата виб¬рация на водорода чак до появата на човека. Питал си по какъв начин хората продължават това еволюционно раз¬витие и вече знаеш отговора: хората се раждат в опреде¬лени исторически обстоятелства, за да отстояват опре¬делени принципи. Всеки човек се свързва с друг, който също отстоява своите принципи. Децата, родени от тази връзка, са призвани да обединят тези два жизнени прин¬ципа в един по-висш синтез, водени от закона на случайностите. Както сигурно си узнал от Петото откровение, щом се изпълним с достатъчно енергия, възниква зако¬номерна случайност, която извежда нашия живот на по-високо ниво на развитие. Нашите деца усвояват това ни¬во на развитие и го извеждат още по-високо. Така ние, хората, продължаваме еволюционния процес. Особеното на нашето поколение е, че вече сме готови да провежда¬ме този процес съзнателно и да го ускорим. Колкото и да си уплашен, вече нямаш друг избор. Познаеш ли вед¬нъж смисъла на живота, не можеш да изличиш това познание. И ако се опиташ да поемеш в друга посока, винаги ще бъдеш преследван от някаква липса. - Но какво да правя сега? - Не зная. Само ти знаеш това. Но ти предлагам пър¬во да се опиташ да се изпълниш с енергия. Иззад ъгъла на къщата се появи отец Санчес и се присъедини към нас, като внимаваше да не ни гледа и да не вдига шум, за да не ни прекъсне. Опитах се да се съсредоточа и да насоча вниманието си към скалните върхове около къщата. Поех дълбоко дъх и внезапно осъзнах, че през цялото време, откак бях излязъл от къщата, съм бил потънал в себе си като в тунел. Бях се откъснал напълно от красотата и величествената глед¬ка на планините. Гледах природата наоколо, съзнателно насочвайки вниманието си към нейната красота, и усетих вече позна¬тото ми чувство на близост. Изведнъж всичко доби по-силно излъчване и грейна с някаква вътрешна светлина. Почувствах се олекнал, тялото ми се изпълни с нов живот. Погледнах отец Санчес и после отец Карл. Те съсре¬доточено ме наблюдаваха и можех да се обзаложа, че виждат енергийното ми поле. - Как изглеждам? - попитах аз. - Сякаш се чувстваш по-добре - каза Санчес. - Остани тук и увеличи енергията си колкото се може повече. Ние имаме още двайсетина минути да свършим с приготовленията за път. Той се усмихна леко иронично и добави: - После може би ти ще бъдеш готов да започнеш."

• rima
  " May 28

  ПОТОКЪТ НА ЕВОЛЮЦИЯТА Двамата свещеници влязоха отново в къщата, а аз останах още няколко минути, загледан в красотата на планините и се опитвах да се заредя с енергия. После загубих концентрация и съзнанието ми започнала блуж¬дае около мисълта за Уил. Къде ли се намираше той сега? Дали беше на път да открие Деветото откровение? Представих си го как тича през джунглата с Деветото откровение в ръка, навсякъде войници, преследват го. Себастиан ръководеше преследването. Но в моето бле¬нуване беше ясно, че при целия си авторитет и влияние Себастиан греши, че не разбира истинското въздействие, което биха имали откровенията върху хората. Почу-вствах, че някой ще го убеди да промени възгледите си, ако успеем да открием онази част от Ръкописа, която толкова го плаши. Докато прехвърлях тази мисъл, в съзнанието ми из¬никна Марджъри. Къде ли беше тя сега? В представите си се срещах с нея отново. Но как ли би могло да се случи това? Трясъкът на входната врата ме върна към реал¬ността. Отново се почувствах слаб и нервен. Санчес за¬обиколи къщата и приближи. Крачката му бе бърза и неотменна. Седна до мен и попита: - Реши ли какво да правиш? Поклатих глава. - Не изглеждаш особено изпълнен със сили - каза той. - Не се и чувствам изпълнен със сили. - Може би не знаеш как точно да се заредиш с енергия. - Какво имаш предвид? - Нека ти предложа начина, по който аз самият при¬добивам енергия. Може би моят метод ще ти помогне да си създадеш собствен. Кимнах да продължи. - Първо се съсредоточавам върху гледката наоколо, както вероятно и ти. После се опитвам да си спомня как изглежда всичко това, когато съм изпълнен от енергията. Спомням си излъчването, което озарява всичко, уникал¬ната красота и очертания на нещата, особено на растенията, сияйните и наситени цветове. Разбираш ме, нали? - Да, и аз се опитвам да правя същото. - После се опитвам да усетя чувството за близост с всичко, усещането, че колкото и отдалечено да е нещо, аз мога да го докосна, да се свържа с него. И после го вдишвам. - Как така го вдишваш? - Нима отец Джон не ти е обяснил? - Не. Санчес се смути. - Може би е възнамерявал да те види още веднъж и да ти го каже тогава. Той е често доста маниерен. Внезапно се оттегля и оставя ученика сам да размисли, след което се явява точно в подходящия момент, за да добави нещо ново към инструкциите си. Сигурно е имал намерение да поговори още с теб, но ние напуснахме така внезапно. - Бих искал да го чуя от теб. - Спомняш ли си онова усещане за прилив на жиз¬нена сила, което те е овладяло на планинската урва? - Да - отвърнах аз. - За да си върна чувството за тази жизнена сила, аз се опитвам да вдъхна енергията, с която току-що съм се свързал. Попивах всяка дума, която изричаше Санчес. Дори само като слушах за неговия метод, се изпълвах с пове¬че енергия. Наоколо ми всичко оживяваше в красота и озарение. Дори и скалите имаха сякаш едно белезника¬во лъчение, а енергийното поле на Санчес беше широко и синьо. Той вдъхваше дълбоко, целенасочено, задър¬жаше въздуха около пет секунди и после издишаше. Аз последвах неговия пример. - Когато си представим - каза той, - че с всяко диха¬ние приемаме енергия и се изпълваме като балон, за¬почваме да усещаме прилив на сили и жизненост. След няколко вдишвания, аз се почувствах именно така. - Когато вдишам енергия - продължи Санчес, - про¬верявам да видя дали емоционалната ми нагласа е правилна. Както ти казах и преди, аз считам това за най-верния критерий дали съм свързан с енергията. - Говориш за чувството на любов ли? - Точно така. Както стана дума и в мисията, любов¬та не е интелектуална концепция, нито морален импе¬ратив или нещо от този род. Тя е чувство, което се явява, когато човек е свързан с енергията на вселената, която, разбира се, е енергията на Бога. Отец Санчес ме наблюдаваше с леко разфокусиран поглед. - Ето така - каза той. - Постигна го. Това е нивото на енергия, което ти е необходимо. Аз малко ти помагам, но ти вече си готов да го поддържаш и сам. - Как ми помагаш? Отец Санчес поклати глава. - Не се занимавай с това сега. По-късно ще разбереш, от Осмото откровение. В този момент отец Карл заобиколи къщата и отп¬рави доволен поглед към нас. Когато приближи, се обър¬на към мене. - Реши ли вече? Въпросът ме подразни. Опитах се да не загубя енергия при това раздразнение. - Не изпадай отново в обичайната си затвореност - каза отец Карл. - В този случай няма как да не вземеш решение. Как мислиш, че е добре да постъпиш? - Там е работата, че нищо не мисля - отвърнах аз. - Сигурен ли си? Когато си във връзка с енергията, мислите ти могат да се явят под най-различен вид. Погледнах го напълно объркан. - Обикновено мислите, които ти се мяркат в съзна¬нието при вземане на рационално решение, те напускат, щом се освободиш от властната си драма. Когато се из¬пълниш с вътрешна енергия, в теб нахлуват други мисли, идващи от по-висшата ти същност. Това са интуитивни мисли, които се усещат по различен начин. Те се мяр¬кат в съзнанието ти като мигновен блян или прозрение и идват да те насочат, да ти покажат пътя. Все още не разбирах. - За какво мислеше, когато преди остана сам? - по¬пита отец Карл. - Не съм сигурен, че си спомням - отвърнах аз. - Опитай. Положих усилие да се съсредоточа. - Мина ми през ума дали Уил ще открие Деветото откровение и за кръстоносния поход на Себастиан сре¬щу Ръкописа. - И още какво? - Питах се какво ли е станало с Марджъри. Но не разби¬рам с какво ми помага всичко това да взема решение. - Ще ти обясня - каза отец Санчес. - Когато увели¬чиш своята енергия, ти вече си готов да се включиш съз¬нателно в еволюционния процес, да предизвикаш онези закономерни случайности, които ще тласнат развитието ти напред. Човек участва в еволюционното движение по един много специфичен начин. Първо той акумулира дос¬татъчно енергия, след което трябва да насочи мислите си към основния еволюционен въпрос на своя живот, към своето главно предназначение, което му е завещано от неговите родители, защото този въпрос задава основни¬те параметри на неговата еволюция. След това трябва да насочи вниманието си върху пътя, който да следва, за да може да открие непосредствените, актуални въпроси, пред които е изправен. Тези въпроси са винаги свързани с по-големия въпрос и определят конкретното ти място в мо¬мента на твоите житейски търсения. - Когато установиш актуалните си въпроси, винаги получаваш някакво интуитивно ръководство как да пос¬тъпиш и каква посока да следваш. Получаваш намек за следващата си стъпка. Винаги. Това няма да стане само ако си формулирал неправилно въпроса си. Проблемът на живота не е да получаваш отговори. Проблемът е да можеш да определиш конкретните си въпроси. Веднъж поставиш ли въпроса правилно, отговорите идват винаги. - След като получиш интуитивно прозрение какво предстои да се случи в следващия момент - продължи той, - ще станеш особено бдителен и с изострено внимание. Рано или късно ще възникнат онези законо¬мерни случайности, които ще те поведат в посоката, на¬белязана от твоята интуиция. Разбираш ли ме? - Да, струва ми се. - И така, не допускаш ли, че тези мисли за Уил, Себастиан и Марджъри не са случайни? Помисли само защо те спохождат тъкмо сега, като имаш предвид хода на развитието на твоя живот. Вече знаеш, че си наследил от своето семейство стремежа да превърнеш своя живот в едно вътрешно радостно приключение, нали така? - Да. - После проявяваш интерес към мистика, изучаваш социология и работиш с хора, макар че още не разбираш напълно смисъла на всички тези занимания. И тогава, когато започваш да се самоосъзнаваш, чуваш за Ръкописа и идваш в Перу. Откриваш откровенията едно след друго и започваш да се доближаваш до онзи тип духовност, ко-ято си търсел. Сега си на път да постигнеш яснота и да издигнеш съзнанието си на по-високо ниво, като опреде¬лиш конкретните въпроси, пред които си изправен. Тогава ще видиш как отговорите идват сами. Гледах го, без нищо да кажа. - Какви въпроси стоят пред тебе в момента? - Искам да узная нещо повече за откровенията - от¬върнах аз. - И особено дали Уил ще открие Деветото откровение. Иска ми се да разбера какво е станало с Марджъри. А се интересувам и от Себастиан. - Какво ти подсказва интуицията във връзка с всич¬ко това? - Не зная. Представих си, че отново се срещам с Марджъри и Уил, който е преследван от полицията. Какво ли значи това? - Къде си представи, че бяга Уил? - В една джунгла. - Това вероятно е знак, че трябва да тръгнеш с нас. Икитос е разположен в джунглата. Ами Марджъри? - Представих си, че се срещаме пак. - А Себастиан? - Фантазирах си, че причината да бъде против Ръкописа е в неговото неразбиране и ако бъде убеден, че страховете му са неоснователни, може би ще проме-ни своето отношение към този Ръкопис. Двамата се спогледаха крайно удивени. - Какво означава това? Отец Карл отговори с друг въпрос: - А ти как мислиш? За първи път от онова преживяване на урвата насам се почувствах напълно проникнат от енергия и уверен в себе си. Погледнах към тях и казах: - Предполагам, че трябва да отида в джунглата и да се опитам да открия кои аспекти на Ръкописа църквата не одобрява. Отец Карл се усмихна: - Точно така! Можеш да вземеш моята камионетка. Кимнах и ние отидохме отпред пред къщата, където беше паркирана колата. Нещата ми, заедно с храна и вода, вече бяха приготвени и поставени в камионетката на отец Карл. Колата на отец Санчес също беше готова. - Искам да ти кажа само едно - каза отец Санчес, - помни да се спираш винаги, когато е необходимо да възс¬тановиш връзката си с енергията. Бъди изпълнен непрес-танно от любовта. Когато си в състояние на любов, никой и нищо не може да те лиши от нужната ти енергия. Тогава енергията, която отдаваш, ще се връща обратно към теб в същата степен. Никога няма да почувстваш недостиг на енергия. Особено важно е да помниш това, за да го под¬държаш в себе си, най-вече при срещите си с хора. Той млъкна. В този момент отец Карл приближи на свой ред и каза: - Ти вече познаваш откровенията без Седмото и Осмото. Седмото показва как съзнателно да еволюираш като личност, а това означава да разбираш закономер¬но възникващите случайности и всеки отговор, който ти дава вселената. Той ми връчи тънък свитък. - Това е Седмото откровение. То е доста кратко и общо, но в него се говори за това как нещата сами се подреждат и как някои мисли ни се явяват като духовно ръководство. Що се отнася до Осмото откровение, ще го откриеш сам, когато му дойде времето. От него ще узнаеш как да съдействаме на хората, чрез които ни се дават отговорите, които търсим. По-нататък се разкри¬ва една нова междуличностна етика, която би помогна¬ла да се ускори еволюцията на всеки отделен човек. - Защо сега не можеш да ми дадеш това откровение? - попитах аз. Отец Карл се усмихна и сложи ръка на рамото ми. - Защото още не му е дошло времето. И аз трябва да следвам интуицията си. Осмото откровение ще ти се да¬де веднага щом поставиш правилния въпрос. Отвърнах, че разбирам. Двамата свещеници ме пре¬гърнаха и ми пожелаха на добър път. Отец Карл заяви, че скоро отново ще се срещнем и аз наистина ще открия отговорите, които ми са потребни. Тъкмо се канехме да влезем в колите си, когато Санчес още веднъж се обърна към мен. - Чувствам, че трябва да ти кажа още нещо. Може би по-късно ще го разбереш. Остави се усетът ти за кра¬сота и озарение да те води. Местата и хората, които крият отговори за тебе, ще ти изглеждат по-озарени и привлекателни. Кимнах и се качих на камионетката на отец Карл, след което поех надолу по каменистия път. След някол¬ко километра стигнахме до едно разклонение. Санчес ми помаха през задното стъкло и двамата с отец Карл се отправиха на изток. Аз гледах известно време подире им, след което обърнах старата камионетка на север към течението на Амазонка. Бях обзет от тревога. След едно приятно тричасово пъту¬ване се озовах на кръстопът и не знаех накъде да поема. Единият път минаваше от лявата ми страна. Ако се съдеше по картата, той вървеше по планинската верига на север в продължение на стотина километра, след ко¬ето рязко свърваше на изток към Икитос. Десният път минаваше през джунглата под известен източен наклон и стигаше до същата цел. Поех -си дълбоко дъх и се опитах да се отпусна. Хвърлих бегъл поглед в огледалото към пътя зад мен. Не се задаваше нищо. В продължение на повече от час не бях мярвал нито кола, нито някой от местните жители. Опитах се да прогоня тревогата. Знаех, че трябва да се отпусна и да остана във връзка с енергията, ако искам да взема правилно решение. Съсредоточих вниманието си върху пейзажа. Пътят през джунглата вдясно минаваше през огромни дървета, Тук-таме изпъкваше по някоя скала, повечето обкръ-жени от тропически растения. Другият път през плани¬ната изглеждаше по-еднообразен. Забелязах едно дърво от тази страна, но основно пейзажът беше скалист с ряд¬ка растителност. Отново погледнах надясно и се опитах да се установя в състоянието си на любов. Дърветата и храстите бяха ярко зелени. По същия начин се обърнах и наляво. Наби ми се в очи една пътека с цъфнали треви край пътя. Стръкчетата на тревата бяха бледи и петнисти, но белите цветчета изг¬леждаха прекрасни в далечината. Защо ли не ги бях забе¬лязал преди. Сега ми изглеждаха като обкръжени от светлина. Огледах онова, което ги обкръжаваше. Скалите и камъните бяха удивително пъстри и необикновени. Всичко бе изпъстрено с кехлибарени, виолетови и дори тъмночервени цветове. Обърнах се надясно към дърветата и храстите. Макар и красиви, те бледнееха в сравнение с другия пейзаж. Но как е възможно, помислих си аз. В началото този път ми се струваше по-привлекателен. Погледах още веднъж вля¬во и интуицията ми се засили. Богатството от форми и цветове ме порази. Бях убеден. Запалих колата и поех вляво, сигурен, че изборът ми е правилен. Пътят бе целият в дупки и камъни. Както се друсах напред, почувствах тялото си олекнало. Теглото падаше върху задните ми части, а гър¬бът и вратът ми бяха изправени. Ръцете ми държаха кор¬милото с лекота. Два часа пътувах, без нищо да ми се случи. Похапвах си от кошницата с храна, която отец Санчес ми беше приготвил. Все още по пътя не се задаваше нищо. Той ту се изкачваше, ту се спускаше по хълмистия терен. На върха на едно от възвишенията от дясната си страна за¬белязах паркирани две стари коли. Бяха доста встрани от пътя сред горичка млади дървета. Не се забелязваха пътници, тъй че реших, че са захвърлени. Пред мен пъ¬тят свърна наляво и се заспуска, правейки много завои, към обширна долина. От върха имах видимост на ня¬колко километра наоколо. Изведнъж рязко спрях камионетката. От двете стра¬ни на пътя посред долината се бяха спрели три-четири военни коли. Между тях се забелязваше група войници. Направо застинах на мястото си. Та това беше пътна блокада. Върнах назад, прехвърлих се оттатък билото и паркирах камионетката зад две големи скали. Слязох и се върнах на върха, от който можех да наблюдавам как¬во става в долината. Едната от колите потегли в обрат¬на на моята посока. Внезапно зад гърба ми долетя шум. Рязко се обърнах. Беше Фил, екологът, с когото се бях запознал във Висиенте. Той самият бе не по-малко изненадан от мен. - Какво правиш тук? - извика той и се завтече към мене. - Опитвам се да се добера до Икитос - отвърнах аз. Лицето му изразяваше тревога. - И ние, но правителството направо се е побъркало с този Ръкопис. Тъкмо се стараем да решим дали да рис¬куваме да минем през пътната блокада. Четирима сме. Той кимна вляво. Сред дърветата зърнах неколцина мъже. - Защо си се упътил към Икитос? - попита той. - Опитвам се да намеря Уил. Разделихме се в Кула и чух, че може би е тръгнал към Икитос да търси оста¬налата част на Ръкописа. Той направо се ужаси. - Не бива да прави това! Има полицейска забрана да се притежават копия. Не чу ли какво стана във Висиенте? - Подочух нещо. А ти какво знаеш? - Не съм бил там, но разбрах, че властите нахлули и арестували всички, които притежават копия. Посетителите били задържани за разпит. Дейл и някои други учени били откарани и никой не знае какво е станало с тях. - Знаеш ли защо правителството е толкова разтре¬вожено от този Ръкопис? - попитах аз. - Не, но щом разбрах колко опасно взе да става, ре¬ших да се върна в Икитос за резултатите от изследвани¬ята си и да напусна страната. Аз му разказах подробно всичко, което се случи с мене и с Уил, след като си тръгнахме от Висиенте, и най-вече за стрелбата на урвата. - Мътните да го вземат! И ти още не си се отказал от цялата тая загубена работа! Забележката му ме накара за миг да загубя доверие в себе си, но аз отвърнах: - Слушай, ако нищо не направим, правителството няма да остави и помен от Ръкописа. Светът ще бъде лишен от изключително важно познание. - Чак толкова важно, че да си заложиш живота? Вниманието ни бе привлечено от шума на коли. Камионетките прекосяваха долината и се бяха насочи¬ли към нас. - По дяволите! - изруга той. - Ето че идват. Преди още да помръднем, чухме и от другата стра¬на шум на приближаващи коли. - Обградени сме! - извика Фил. Изглеждаше много уплашен. Втурнах се към камионетката и прехвърлих храната от кошницата в малък вързоп. Извадих свитъците с Ръкописа и също ги сложих във вързопа. Но после раз-мислих и ги пъхнах под седалката. Шумът се усилваше и аз побягнах, пресичайки пътя вдясно след Фил и останалите мъже се свиха зад едни големи скали на склона. Скрих се и аз при тях. Надявах се, че военните просто ще минат край нас и ще продължат нататък. Моята камионетка не се виждаше от пътя. Все си мислех, че също като мен, ще вземат другите коли за изоставени. Първи пристигнаха камионетките от южната стра¬на и за наш ужас спряха веднага щом се изравниха с колите. Чу се вик: - Не мърдай! Полиция! Замръзнахме на място, изненадани в гръб от некол¬цина войника. Всички бяха тежко въоръжени и действа¬ха много внимателно. Щателно ни претърсиха, взеха всичко от нас и ни накараха да се върнем на пътя. Там десетки войници претърсваха колите, Фил и спътници¬те му бяха арестувани и настанени в една от военните камионетки, която бързо потегли. Успях да зърна лице¬то му, когато минаха покрай мен. Беше бял като платно. Изглеждаше като призрак. Мене ме поведоха в противоположната посока и ме накараха да седна под билото на хълма. Няколко войни¬ка с автомати на рамо застанаха до мен. После дойде един офицер и захвърли свитъците с моите копия на от¬кровенията на земята в краката ми. Върху тях захвърли ключовете от камионетката на отец Карл. - Твои ли са тези копия? - попита той. Погледнах го, но не отговорих. - Ключовете бяха в теб - настояваше той. - Тези копия бяха намерени в колата. Питам те отново, твои ли са? - Нямам намерение да отговарям в отсъствие на следовател - измънках аз. Забележката ми предизвика иронична усмивка на ли¬цето на офицера. Той каза нещо на войниците и се оттегли. Войниците ме отведоха до един от джиповете и ме сложиха да седна на предната седалка до шофьора. На задната седалка се настаниха други двама войника със заредени пушки. Зад нас в друг джип се качиха още войници и двете коли потеглиха на север в посока към долината. Налегнаха ме тревожни мисли. Къде ли ме караха? Защо се бях озовал в това положение? Жалко за всички препоръки, които ми дадоха свещениците. Не бях оцелял и един ден. Толкова сигурен бях там, на кръстопътя, че съм избрал правилната посока. Този път беше по-привле¬кателен, сигурен бях. Къде тогава ми беше грешката? Поех си дълбоко дъх и се опитах да се отпусна, като се питах какво ли щеше да стане сега Ще се преструвам на напълно незапознат с Ръкописа и ще се представям за заб¬луден турист с най-невинни намерения. Просто съм попад¬нал на лоши хора, ще кажа. Пуснете ме да си вървя у дома. Ръцете ми, отпуснати в скута, леко потреперваха. Един от войниците отзад ми предложи манерка с вода и аз я поех, макар че не можех да преглътна и капка вода. Войникът беше млад и когато се обърнах да му върна манерката, ми се усмихна без дори следа от неприязън. В представите ми се мерна уплашеното лице на Фил. Какво ли щяха да му сторят? Мина ми през ума, че срещата ми с Фил на хълма не беше случайна. Какво ли трябваше да значи това? Какво ли имахме да си кажем, ако не ни бяха прекъснали? Аз успях да му напомня колко важен е този Ръкопис, а той да ме предупреди за опасността, която ме грози тук, и да ме посъветва да се махам, преди да ме заловят. Твърде късно, за жалост. Пътувахме няколко часа, без никой да проговори. Теренът навън ставаше все по-равен. Стана по-топло. Младият войник ми подаде отворена консерва с военната си дажба, някакво говеждо готвено, но и този път аз не можах да преглътна нищо. След залез слънце бързо се мръкна. Нищо не мислех, докато пътувахме, втренчен в свет¬лините на фаровете, след което потънах в неспокоен сън. Сънувах, че съм преследван. Бягах отчаяно от някакъв неизвестен враг посред стотици огромни огньове, сигурен, че някъде има таен ключ, който ще ми открие пътя към познанието и спасението. Видях ключа сред един от тези огньове. И скочих в огъня да го взема! Стреснах се, целият потънал в пот. Войниците ме погледнаха подразнени. Тръснах глава и се облегнах на вратата на камионетката. Дълго останах загледан през страничния прозорец в тъмните очертания на пейзажа, опитвайки се да преодолея надигащата се в мен паника. Бях сам под стража, пътувах в неизвестна посока и ни¬кой не се интересуваше от моите кошмари. Към полунощ стигнахме голяма, слабо осветена ка¬менна сграда на два етажа. Минахме по пътеката пок¬рай главния вход и влязохме през една странична врата. Стълбите водеха в тесен коридор. Вътрешните стени съ¬що бяха каменни, а таванът от греди и грубо дялани дъски, от където висяха оголени крушки, които осветя¬ваха пътя ни. Минахме през още една врата и стигнахме килиите. Един от войниците, който някъде беше изчезнал, ни настигна, отвори една от килиите и ме под¬кани с жест да влизам. Вътре имаше три походни легла, дървена маса и ваза с цветя. За моя изненада килията беше много чиста. Когато влязох, един млад перуанец, на не повече от осемнайсет-деветнайсет години, свенливо ме погледна откъм вратата Войникът заключи след мене и се отдалечи. Седнах на ед¬ното легло, а младежът се протегна да запали газена лампа. Когато лицето му се освети, видях, че е индианец. - Говориш ли английски? - попитах аз. - Да, малко - каза той. - Къде се намираме? - Близо до Пулкупа. - Затвор ли е това? - Не, тук всички са доведени за разпит във връзка с Ръкописа. - Откога си тук? Той свенливо ме погледна с кафявите си очи. - От два месеца. - Какво искат от теб? - Опитват се да ме накарат да се усъмня в Ръкописа и да издам останалите, които имат копия. - Как се опитват? - Като ми говорят. - Значи само ти говорят, без да заплашват, така ли? - Само говорят - потвърди той. - Не ти ли казаха кога ще те освободят? - Не. Аз замълчах за малко и той ме погледна въпросително. - В теб намериха ли копия на Ръкописа при залавянето? - попита ме той. - Да. А в тебе? - И в мене. Аз живея недалеч от тук, в едно сиропиталище. Директорът ни разясняваше откровени¬ята и аз учех децата с негово разрешение. Той успя да избяга, но мене ме заловиха. - Кои откровения си виждал? - попитах аз. - Всички, които са открити - отвърна той. - Ами ти? - Всички, с изключение на Седмото и Осмото. Имах Седмото откровение, но не успях да го прочета, защото се появиха войниците. Младежът се прозя и попита: - Искаш ли да поспим малко? - Да, разбира се - отвърнах разсеяно аз. Излегнах се на леглото, затворих очи и се оставих на вихъра на мислите си. Какво да правя сега? Как мо¬жах да се оставя да ме заловят? Дали няма начин да избягам? Скалъпих няколко стратегии и сценария, до¬като най-накрая потънах в сън. Отново имах запомнящи се сънища. Пак търсех съ¬щия ключ, но този път бях изгубен в дълбока гора. Дълго се скитах без посока, копнеех да получа някакво духов-но ръководство. Тогава изви страхотна буря и всичко бе заляно от порой. Потопът ме завлече в едно дълбоко дефиле и после в реката, която Течеше в обратна посока и заплашваше да ме погълне. С всички сили дни наред се борех срещу течението. Най-сетне успях да се измък¬на от пороя и да се уловя за скалистия бряг. Започнах да се катеря по скалите и стръмните канари на брега, сти¬гах все по-високи и опасни места. С всичките си сили и воля се стремях да се изкача, но изведнъж увиснах опас¬но на една скала и не можех повече да продължа. Погледнах надолу. За най-голяма моя изненада открих, че реката, от която едва се бях измъкнал, излизаше от гората и стигаше до едно красиво крайбрежие и поляна. Сред поляната, заобиколен от цветя, се намираше ключът. В този момент се подхлъзнах и с викове започ¬нах да падам все по-надолу и надолу, докато цопнах в реката и потънах. Бързо се изправих и седнах на леглото. Задушаваше ме. Младият индианец се бе събудил и дойде до мен. - Какво има? - попита той. Поех си дъх и се оглеждах наоколо, докато осъзная къде се намирам. Освен това забелязах, че стаята има¬ше прозорец и навън вече бе светло. - Сънувах лош сън - отвърнах аз. Той ми се усмихна, като че доволен от нещо и отбеляза: - Лошите сънища крият най-важните послания. - Послания ли? - попитах аз, докато станах да си облека ризата. Той се почувства неловко, че трябва да обяснява. - В Седмото откровение се говори за сънищата - каза той. - И какво се казва там? - Ами... как да се... - Да се тълкуват ли? - Да. - И какво се казва в тази връзка? - Да се съпостави съня с живота. Замислих се какво ли означава това. - Как така да се съпоставят? Младият индианец се смущаваше да вдигне очи към мен. - Искаш ли да си изтълкуваш съня? Кимнах и му го разказах. Той внимателно ме изслуша и каза: - Сравни моментите на този твой сън с някои от мо¬ментите на живота си. Погледнах го. - Откъде да започна? - От началото. Какво правеше в началото на съня? - Търсех ключ в една гора. - Как се чувстваше? - Объркан. - Съпостави тази ситуация с реалното положение, в което се намираш. - Като че ли наистина има връзка - казах аз. - Търся определени отговори от Ръкописа и се чувствам ужасно объркан. - И какво друго се случва в реалния ти живот? - Задържан съм. Оставих се да ме арестуват въпре¬ки всичките ми усилия. Единственото, на което мога да се надявам, е да склоня някой да ме пусне да си вървя. - Значи не искаш да се примириш с този арест? - Разбира се. - И какво след това стана в съня ти? - Борих се срещу течението на една река. - Защо? - попита той. Започвах да разбирам накъде клонеше. - Защото в този момент мислех, че ще се удавя. - А ако не се беше съпротивлявал на течението? - То щеше да ме изведе при ключа. Какво искаш да кажеш? Че ако не се съпротивлявам на ситуацията, в която съм изпаднал, може да стигна до отговора, който търся? Той отново изпита стеснение. - Аз нищо не казвам. Казва го сънят. Замислих се. Може пък наистина да беше така. Младият индианец вдигна очи към мен и попита: - Ако отново се озовеш в ситуацията на съня, как би постъпил? - Нямаше да плувам срещу течението, макар да изглежда, че отивам към гибел. Щях да зная, че това няма да се случи. - А сега от какво се страхуваш? - От войниците. От задържането ми. - И какво в такъв случай идва да ти каже сънят? - Може би смяташ, че трябва да погледна на аресту¬ването си от позитивен ъгъл. Той не отвърна, а само се усмихна. Седях на леглото, облегнал гръб на стената. Това тълкуване ме развълнува. Ако беше вярно, значи не бях направил грешка на кръстопътя и всичко просто е тряб¬вало да се случи. - Как ти е името? - попитах аз. - Пабло - отвърна той. Усмихнах му се и се представих, после му разказах накратко моята история - как дойдох в Перу и какво стана по-сетне. Пабло седеше на леглото, отпуснал ръ¬це на коленете си. Беше много слаб, с късо подстригана черна коса. - Какво те доведе насам? - Исках да узная нещо повече за Ръкописа. - Какво по-точно искаше да узнаеш? - повтори въп¬роса си той. - Нещо повече за Седмото откровение. А и да отк¬рия едни приятели, Уил и Марджъри... Струва ми се също, че бих искал да разбера защо църквата така ярос¬тно се противопоставя на Ръкописа. - Тук има много свещеници, с които би могъл да поговориш - каза той. Думите му ме накараха да се замисля, после попитах: - Какво още се говори за сънищата в Седмото откровение? И Пабло разказа, че сънищата идват да помогнат да разберем нещо за нашия живот. Продължаваше да говори, но аз се замислих за Марджъри и не го чувах. Виждах ясно лицето й, питах се къде ли е сега, предста¬вих си я как тича към мен и ми се усмихва. Внезапно си дадох сметка, че Пабло бе престанал да говори. Погледнах към него. - Извинявай, че се разсеях - казах аз. - Какво каза? - Няма нищо - отвърна той. - За какво се беше замислил? - За една приятелка. Нищо особено. Изглежда той искаше да настоява на въпроса си, но някой приближи към вратата на килията. През дъските видяхме как един войник дръпна резето. - Време за закуска - каза Пабло. Войникът отвори вратата и ни кимна с глава да из¬лезем в коридора. Изкачихме една стълба и се озовахме в малка столова. В ъгъла се бяха изправили четири-пет войника, а няколко цивилни - двама мъже и една жена - чакаха ред да получат дажбата си. Заковах се на място, без да мога да повярвам на очите си. Жената беше Марджъри. Тя също ме видя на мига и затисна уста в шепите си с разширени от удивление очи. Бегло погледнах войника зад гърба ми. Беше тръгнал към другите военни в ъгъла и с безгрижна усмивка го¬вореше нещо на испански. Последвах Пабло, който пре¬коси стаята и застана в края на опашката. Марджъри получи дажбата си. Другите двама мъже отидоха с таблите си на една маса, разговаряйки помежду си. Марджъри на няколко пъти ме стрелкаше с поглед и с усилие се сдържаше да не каже нещо. Втория път Пабло се досети, че се познаваме и ме погледна въпросително. Марджъри взе храната си и се отправи към една маса, където отидохме да седнем и ние, след като бяхме обслужени. Войниците продължаваха да си говорят, без явно да забележат нашето преместване. - Господи, толкова се радвам да те видя - каза тя. -Как се озова тук? - Крих се известно време при едни свещеници - от¬върнах аз. - После тръгнах да търся Уил и вчера ме задържаха. Ти откога си тук? - Откакто ме арестуваха в планината - отвърна тя. Забелязах, че Пабло не отместваше поглед от нас и го представих на Марджъри. - Досетих се, че това е Марджъри - каза той. Те си размениха няколко думи, след което аз попи¬тах Марджъри: -Какво ново? - Нищо особено - отвърна тя. - Дори не зная защо съм задържана. Всеки ден ме водят при някой свеще¬ник или офицер на разпит. Искат да знаят кои са моите познати във Висиенте и дали зная къде може да има дру¬ги копия. Все едно и също! Марджъри се усмихна и изглеждаше толкова уязвима, че аз отново изпитах влечение към нея. Тя стро¬го ме изгледа под око. И двамата тихичко се разсмяхме. Последва период на мълчание, докато се хранехме и пос¬ле вратата се отвори и влезе един свещеник в расо. Придружаваше го офицер с явно висок военен чин. - Това е висш свещенослужител - каза Пабло. Офицерът се обърна към войниците, които веднага от¬дадоха чест, и двамата със свещеника прекосиха стаята и се отправиха към кухнята. Свещеникът погледна право към мене и в един дълъг миг погледите ни се срещнаха. Отместих очи и отхапах един залък, защото не исках да привличам внимание върху себе си. Двамата мъже ми¬наха през кухнята и излязоха от кухненската врата. - Говорила ли си с този свещеник? - попитах Марджъри. - Не - отвърна Марджъри. - Досега не бях го виждала. - Аз го познавам - каза Пабло. - Пристигна вчера. Името му е кардинал Себастиан. Направо подскочих от стола си. - Това ли беше Себастиан? - Да не би да си чувал за него? - попита Марджъри. - Чувал съм - отвърнах аз. - Той е главният човек, който стои зад опозицията на Ръкописа. Предполагах, че е в мисията на отец Санчес. - Кой е този отец Санчес? - попита Марджъри. Канех се да й обясня, когато войникът, който ни дър¬жеше под стража, приближи до масата и ни даде знак на двамата с Пабло да го последваме. - Време е за упражненията - каза Пабло. Марджъри и аз се спогледахме. В очите й се четеше спотаена тревога. - Не се безпокой - казах аз. - Ще поговорим при следващото хранене. Всичко ще бъде наред. Отдалечавах се и се питах имам ли основание за по¬добен оптимизъм. Тук можеха да направят така, че все¬ки от нас да изчезне безследно по всяко време. Войникът ни преведе през тесен коридор и една врата, която воде¬ше към външна стълба. Слязохме в страничен двор, об¬граден с висока каменна стена. Войникът застана до входа. Пабло ми кимна да вървя с него покрай зида. Той на няколко пъти се наведе да откъсне по някое цвете от лехите покрай зида. - За какво друго се говори в Седмото откровение? - попитах аз. Той се наведе да откъсне още едно цвете. - За това, че не само сънищата ни насочват. Мислите и бляновете също могат да ни бъдат пътеводители. - Да, и отец Карл твърдеше същото. А по какъв на¬чин бляновете могат да ни насочват в нашия път? - Онова, което ни се явява в представите, е знак, че е възможно да ни се случи и в живота. Ако не се отне¬сем небрежно към него, ще бъдем подготвени за съот¬ветния обрат в живота си. Погледнах го. - Виждаш ли, Пабло, аз си бях представил, че се сре¬щам с Марджъри. И ето че това се случи. Той се усмихна. По гърба ме полазиха тръпки. Може би наистина се бях озовал точно където трябва. Бях предусетил нещо, което се потвърждаваше. На няколко пъти ме бе спохождала мисълта, че пак ще се срещна с Марджъри и ето че се беше случило. Наистина случайностите се осъществяваха. Олекна ми. - Не ми се случва често подобни представи да се осъ¬ществяват - отбелязах аз. Пабло погледна встрани и каза: - В Седмото откровение се твърди, че ние не винаги си даваме сметка за тях. За да ги разпознаем, трябва да заемем позицията на наблюдатели. Когато си помислим нещо, трябва да се запитаме защо. Защо точно такава мисъл ни е споходила в момента? Как тя се отнася към въпросите на нашия живот? Позицията на наблюдател ни помага да се освободим от нуждата си да владеем рационално всички обстоятелства. Тя ни помага да се оставим на естествения ход на еволюцията. - Ами отрицателните мисли? - попитах аз. -Например страховите представи, че може да ни се слу¬чи нещо лошо, че някой наш близък ще пострада или ще се провалим в нещо, на което държим? - Много просто - отвърна Пабло. - В Седмото отк¬ровение се говори, че трябва да прогонваме страховите представи още щом се появят. Веднага трябва да изви¬каме в съзнанието си друг положителен образ. Тогава негативните представи почти напълно ще изчезнат. Интуицията ще бъде насочена към положителни неща. Ако и след това ни се явяват отрицателни представи, Ръкописът препоръчва да се отнасяме към тях като към предупреждения, за да избегнем съответните обсто¬ятелства. Например, ако ти мине през ума, че можеш да катастрофираш и някой дойде и ти предложи да тръгне¬те нанякъде с кола, не бива да приемаш. Бяхме направили пълна обиколка на двора и приб¬лижихме караула. И двамата минахме мълчаливо пок¬рай него. Пабло откъсна едно цвете, а аз си поех дълбо¬ко дъх. Въздухът бе топъл и влажен и отвъд стената из¬глежда растеше буйна тропическа растителност. Бях за¬белязал няколко комара. - Ела тук! - внезапно извика войникът. Той ни поведе вътре към килията. Пабло влезе пре¬ди мен, но войникът вдигна ръка и ми прегради пътя. - Ти не - каза той и ми направи знак с глава да про¬дължа надолу по коридора. После се изкачихме по дру¬го стълбище и излязохме през същата врата, през която бяхме влезли миналата нощ. На паркинга отец Себастиан се качваше на задната седалка на голяма кола. Шофьорът затвори вратата след него. За миг Себастиан отново погледна към мен, после се обърна и каза нещо на шофьора. Колата потегли. Войникът ме заблъска към предната част на сградата. Влязохме в един кабинет. Посочиха ми да сед¬на на дървен стол пред бялото метално бюро. След няколко минути влезе дребен трийсетинагодишен свеще¬ник със светло кестенява коса и седна на бюрото, без да обръща внимание на присъствието ми. Почти цяла ми¬нута се рови в някакъв архив и най-сетне вдигна поглед към мен. Носеше кръгли очила със златни рамки, ко¬ито му придаваха интелигентен вид. - Бил сте задържан с незаконно притежавани от вас държавни документи - сухо заяви той. - Ще трябва да се реши дали да бъде заведено дело срещу вас. Разчитам на съдействието ви. Кимнах с глава. - Откъде сте се сдобили с преводите? - Не разбирам - казах аз. - Защо едни копия на стар ръкопис да са нещо незаконно?"

• rima
  " May 28

  - Перуанското правителство си има своите основа¬ния - отвърна той. - Моля, отговорете на въпроса ми. - Какво общо има църквата с това? - попитах аз. - Ръкописът противоречи на нашата традиционна религия. Той представя превратно истината за духовната същност на човека. Къде... - Вижте - прекъснах го аз. - Не мога да разбера. Аз съм просто турист и този Ръкопис събуди любопитство¬то ми. Не мога да бъда заплаха за никого. Не ми е ясно само защо е цялата тази тревога. Той май се обърка. Изглежда търсеше най-добрия начин да се справи с мене, но аз съзнателно го отклоня¬вах в друга посока. - Според църквата този Ръкопис внася смут сред хо¬рата - каза предпазливо той. - Кара ги да мислят, че сами могат да решават своя живот, без да се съобразя¬ват със заповедите? - Кои заповеди? - Ами например заповедта да почиташ баща си и майка си. - Какво имате предвид? - Ръкописът хвърля вината за проблемите върху ро¬дителите и по този начин подкопава семейството. - А според мен в него се говори, че трябва да се ос¬вободим от обвиненията и да се отнасяме по нов, положителен начин към ранния си опит. - Не - каза той. - Това е подвеждащо. По начало негативни чувства не бива да се допускат. - Не могат ли понякога и родителите да грешат? - Родителите правят всичко, което могат. Децата трябва да им прощават. - Та нали тъкмо за това става дума в Ръкописа? Нима той не ни учи да прощаваме, когато започнем да гледаме в положителна светлина нашия опит от детството? Тези думи го разгневиха. - Що за авторитет стои зад този Ръкопис? На какво основание може да му се вярва? Започна да се разхожда насам-натам край бюрото и да ме стрелка с поглед, все още много ядосан. - Не знаете какво говорите - заяви той. - Да не би да сте някой богослов? Съмнявам се. Вие сте пряко до¬казателство за това какъв смут би внесъл този ръкопис в душите на хората. Нима не разбирате, че на този свят има законност и ред, само защото съществува власт и авторитет? Как е възможно по такъв начин да се оспор¬ва авторитетът? Аз нищо не отвърнах, което го раздразни още повече. - Ето какво ще ви кажа - заяви той. - Извършили сте престъпление, за което се полагат дълги години затвор. Попадали ли сте някога в перуански затвор? Не ви ли се иска да задоволите вашето любопитство на янки, като се озовете на подобно място? Бих могъл да се погрижа за това! Разбирате ме, нали? Бих могъл да се погрижа! Той закри очите си с ръка и си пое дълбоко дъх, оче¬видно, опитвайки се да се успокои. - Аз съм тук, за да узная кои притежават копия и откъде. Питам ви още веднъж. Кой ви даде преводите? Избухването му събуди опасенията ми. С тези свои въпроси утежнявах положението си. Какво ли щеше да направи с мен, ако откажа да отговарям? И все пак, ни¬ма можех да предам отец Санчес и отец Карл? - Имам нужда от време, за да размисля, преди да ви отговоря - казах аз. В този момент той ме погледна така, сякаш ще избухне отново. После се отказа. Изглеждаше уморен. - Давам ви срок до утре сутринта - каза той и даде знак на войника до вратата да ме изведе. Последвах го през коридора обратно в килията. Влязох и се излегнах на леглото без нищо да кажа. И аз бях изтощен. Пабло се бе загледал навън през решетките. - Говори ли с отец Себастиан? - попита той. - Не, беше друг свещеник. Искаше да знае кой ми е дал копията. .- И ти какво му каза? - Нищо. Помолих да ми даде време да размисля и той ме остави до утре сутринта. - Каза ли нещо по повод Ръкописа? - попита Пабло. Погледнах го в очите и този път той не сведе, глава. - Спомена как Ръкописът подкопавал традицион¬ните авторитети - отвърнах аз. - После започна да бес¬нее и да ме заплашва. Пабло изглеждаше искрено изненадан. - Как изглеждаше - може би с кестенява коса и кръг¬ли очила? - Да. - Това е отец Костус - каза Пабло. - За какво друго говорихте? - Казах му, че според мен Ръкописът не подкопава традицията - отвърнах аз. - И той ме заплаши със затвор. Мислиш ли, че може да изпълни заканата си? - Не зная - отвърна Пабло. Той се отмести от прозореца и седна на леглото сре¬щу мене. Знаех, че има нещо да ми каже, но бях толкова изтормозен и изтощен, че затворих очи. Събуди ме раз-търсването му. - Време за е за вечеря - каза той. Един стражар ни поведе нагоре по стълбите и полу¬чихме по порция жилаво говеждо с картофи. Двамата мъже, които бяхме видели и предишния път, застанаха на опашката пред нас. Марджъри не беше с тях. - Къде е Марджъри? - попитах ги аз, опитвайки се да шептя. Двамата мъже се ужасиха, че ги заговорих, а войниците ме изгледаха подозрително. - Май не разбират английски - каза Пабло. - Къде ли е тя? - питах се аз. Пабло отговори нещо, но аз отново бях престанал да слушам. Ненадейно си представих как съм избягал оттук, тичам по някаква улица, пъхам се в един вход и съм на свобода. - За какво се замисли? - попита Пабло. - Представих си, че съм избягал оттук - отвърнах аз. - Какво каза преди малко? - Почакай малко - каза Пабло. - Обърни внимание на тази представа. Може би е важна. Как си представи това бягство? - Ами че тичам по някаква улица или пътека и след това се скривам в някакъв вход. И като че ли успях да избягам. - Как си обясняваш тази представа? - попита Пабло. - Не зная какво да кажа. Нямаше никаква връзка с разговора ни. - А помниш ли за какво говорехме? - Да. Питах за Марджъри. - Не допускаш ли, че може да има някаква връзка между тази твоя представа и Марджъри? - Поне логическа връзка не виждам. - Ами някаква скрита връзка? - Нямам представа Как така бягството може да е свър¬зано с Марджъри. Да не би да мислиш, че е избягала? Той се замисли. - Каза, че си си представил как си избягал. - Е, да, така е - казах аз. - Може да избягам и без нея. Погледнах го право в очите: - Но може да избягам и заедно с нея. - И аз така си помислих - отвърна той. - Но къде ли е тя? - Нямам представа. Продължихме да се храним мълчаливо. Гладен бях, но храната ми се видя много тежка. Не зная защо се по¬чувствах някак отпаднал и уморен. Вече не ми се ядеше. Видях, че Пабло също не се храни. - Май трябва да се връщаме в килията - каза Пабло. Кимнах с глава и той даде знак на войника да ни води обратно. Щом се върнахме, аз се изтегнах на леглото, а Пабло седна и се загледа в мен. - Енергията ти е отслабнала - каза той. - Така е - отвърнах аз. - Но нямам представа защо. - Опитваш ли се да се изпълваш с енергия? - попита той. - По-скоро не - отвърнах аз. - А и тази храна не ми е достатъчна. - Но човек няма нужда от много храна, ако я поглъ¬ща пълноценно. Той непрестанно жестикулираше, за да подчертае ду¬мите си. - Зная. Но при тези обстоятелства ми е много труд¬но да бъда изпълнен с любов. Той ме погледна озадачено. - Но в противен случай сам си вредиш. - Как по-точно? - Тялото ти е привикнало на определено ниво на вибрация. Ако енергията ти се понижи, това се отразява на тялото. Такава е връзката между стреса и болестта Чрез любовта ние поддържаме нашето вибрационно поле. Здравето ни зависи от нея. Тя е изключително важна. - Искам да остана за малко сам - казах аз. Приложих метода, на който ме бе научил отец Санчес. Веднага се почувствах по-добре. Заобикалящите ме предмети сякаш оживяха. Затворих очи и се опитах да задържа това чувство. - Така е добре - каза той. Отворих очи. Той широко се усмихваше насреща ми. Лицето и тялото му бяха още момчешки и незрели, но в погледа му се четеше мъдрост. - Виждам как се изпълваш с енергия - каза той. Успях да различа лека зелена аура около тялото на Пабло. Свежите цветя, които бе поставил във вазата, излъчваха озарение. - За да разбере Седмото откровение и да започне наистина да се развива - каза Пабло, - човек трябва да направи откровенията част от житейската си практика. Нищо не казах. - Можеш ли да обобщиш как откровенията са про¬менили твоя свят? Замислих се. - Струва ми се, че съм се събудил и виждам света като едно мистично място, където можем да имаме всичко, стига да сме наясно със себе си и да следваме своя път. - А какво означава това? - попита той. - Че сме готови да започнем своето еволюционно развитие. - А как се включваме в този процес? Замислих се. - Като помним неизменно въпросите, пред които ни изправя животът, и търсим знаци за посоката, която да следваме, в сънищата, в интуитивните си мисли или в онова, което ни се подсказва от обстоятелствата. Отново замълчах, опитвайки се да си обобщя откровението, след което добавих: - Изпълваме се с енергия и се концентрираме върху обстоятелствата, пред които сме изправени. Тогава ни се дава интуитивно напътствие под някаква форма - къ¬де да отидем или как да постъпим - тогава възникват съответните закономерни случайности, които ни дават възможност да поемем желаната посока. - Да! Точно така! - възкликна Пабло. - Това е пътят. И винаги, когато тези закономерни случайности ни тлас¬нат към нещо ново, ние израстваме, ставаме по-пълно¬ценни личности, съществуването ни се издига на по-ви¬соко вибрационно ниво. Той се беше привел към мене и аз забелязах неверо¬ятната енергия, която го обкръжаваше. Той целият сияеше, беше престанал да изглежда стеснителен и млад. Бликаше от сила. - Пабло, какво е станало с тебе? - попитах го аз. - За разлика от момента на запознанството ни, изглеж¬даш много по-уверен, знаещ и някак цялостен. Той се разсмя. - Когато се срещнахме, аз самият бях изгубил енер¬гията си. В началото си помислих, че ти можеш да ми помогнеш да си възстановя енергийния поток, но после разбрах, че все още не можеш да го направиш. Тази спо¬собност се научава от Осмото откровение. Останах озадачен. - А какво е трябвало да направя? - Да знаеш, че всички отговори, които получаваме по мистичен път, всъщност ни се дават от другите хора. Помисли си само за всичко, което си научил, откакто си в Перу. Нима всички отговори за теб не са дошли чрез хора, срещнати по най-невероятен начин? Замислих се върху думите му. Наистина бе прав. Бях се срещнал тъкмо с необходимите ми хора в точно под¬ходящия момент: Чарлийн, Добсън, Уил, Марджъри, Фил, Рино, отец Санчес и отец Карл, а сега и Пабло. - Дори и Ръкописът е бил написан от човек - добави Пабло. - Но не всички хора, които срещаш, притежават нужната енергия и яснота, за да ти открият посланието, което са предназначени да ти дадат. Трябва сам да им помогнеш, като им вдъхнеш енергия - той замълча. -Беше ми казал, че си се научил да предаваш енергия на растенията, като насочиш вниманието си към красота¬та им, помниш ли? -Да. - Е, същото е и с хората. Когато им вдъхваш енергия, ти им помагаш да постигнат своята истина. И тогава те могат да ти предадат тази истина. - Отец Костус е типичен пример в това отношение -продължи Пабло. - Той е имал важно послание за тебе, но ти не си му помогнал да го открие. Искал си от него отговори, а това е породило борба между вашите енергии. Той е почувствал това и неговата детска драма, взискателният тип в него, е взел превес в разговора. - А какво трябваше да говоря? - попитах аз. Пабло не можа да отговори. До вратата на килията отново се раздаде шум. Влезе отец Костус. Той кимна на Пабло с лека усмивка на лицето. Пабло му се усмихна широко, сякаш свещеникът му беше иск¬рено симпатичен. Отец Костус отмести очи към мене и лицето му отново стана строго. Стомах ме сви от безпокойство. - Кардинал Себастиан пожела да те види - оповестя той. - Ще бъдеш откаран в Икитос този следобед. Бих те посъветвал да отговаряш на всичките му въпроси. - Защо иска да ме вижда? - попитах аз. - Защото камионетката, с която си бил заловен, при¬надлежи на един от нашите свещеници. Предполагаме, че си получил копията на Ръкописа от него. За един наш свещеник да не съблюдава законите е много тежко обвинение. Той ме погледна с неизменна твърдост. Бегло погледнах към Пабло, който ми кимна в знак да продължа, - Значи според вас Ръкописът подронва основите на вашата религия? - попитах аз много предпазливо. Той ме погледна снизходително: - И не само на нашата, но и на религията въобще. Нима допускаш, че може да няма провидение? Бог вла¬дее напълно този свят. Той определя съдбата ни. Наш дълг е само да се подчиняваме на законите, предписани от Бога. Еволюцията е мит. Бъдещето ни е предопреде¬лено от Божията воля. Твърдението, че хората могат да еволюират по собствено желание, означава да не се приз¬нава Божията воля. Това би породило егоизъм и разде¬ление между хората. Те ще започнат да поставят своята еволюция по-високо от Божия промисъл. Ще започнат да се отнасят помежду си дори по-зле от сега. Не ми идваше на ум друг въпрос. Свещеникът за¬държа за момент поглед върху ми, после каза почти любезно: - Надявам се, че ще постигнете разбирателство с кар¬динал Себастиан. Той се обърна и погледна Пабло, едва ли не горд, че се е справил с въпросите ми. Пабло отново му се усмих¬на и му кимна. Свещеникът излезе и войникът заключи вратата след него. Седнал на леглото, Пабло се наведе напред и усмивка озари лицето му. Той все така излъч¬ваше увереност. Погледнах го и се усмихнах. Той ме попита: - Какво ще кажеш за онова, което се случи току-що? Опитах се да проявя чувство за хумор. - Май съм я закъсал повече, отколкото си мислех. Той се разсмя. - А друго какво се случи? - Нямам представа какво имаш предвид. - Какви въпроси стояха пред тебе, когато пристигна тук? - Исках да открия Марджъри и Уил. - Е, във всеки случай, откри единия. И какъв беше другият ти въпрос? - Все ми се струваше, че тези свещеници са против Ръкописа не от злост, а от неразбиране. Исках да узная как го възприемат. Имах чувството, че могат да бъдат убедени да не му се противопоставят. След тези думи изведнъж осъзнах накъде биеше Пабло. Тъкмо тук и сега бях срещнал Костус и успях да разбера какво го безпокоеше в Ръкописа. - И какво разбра? - попита той. - Какво разбрах ли? - Да. Погледнах го. - Май че най-много ги тревожи мисълта за участие в еволюцията, така ли е? - Да - отвърна той. - И това е логично - добавих аз. - Достатъчно не¬удобна им беше мисълта за еволюцията на вселената. Но да се отнесе такава идея и до ежедневния живот, до индивидуалните решения, които вземаме, до самата ис¬тория - това е вече много. Те си мислят, че еволюцията ще доведе до разпускане на нравите, че отношенията между хората ще започнат да се рушат. Нищо чудно, че искат да унищожат Ръкописа. - Можеш ли да ги убедиш в противното? - попита Пабло. - Не...та аз самият не го познавам достатъчно. - Какво е нужно, за да бъдат убедени? - Човек трябва да познава истината. Да разбира какви отношения между хората могат да доведат до съзнателна еволюция. Пабло изглеждаше доволен. - Какво ще кажеш? - попитах аз и се усмихнах заед¬но с него. - За това какви би трябвало да бъдат отношенията между хората се говори в следващото, Осмо откровение. Твоят въпрос защо духовенството е против Ръкописа е получил отговор и на свой ред този отговор води до след¬ващ въпрос. - Да - казах аз, дълбоко замислен. - Трябва да на¬меря Осмото откровение. Трябва да се измъкна оттук. - Недей да избързваш - предупреди Пабло. - Трябва да се увериш, че напълно си разбрал Седмото открове¬ние, преди да продължаваш нататък. - А според тебе разбирам ли го? - попитах аз. -Съумявам ли да се включа в потока на еволюцията? - Ще го постигнеш - отвърна Пабло, - ако помниш винаги въпросите на живота си. Дори хора, които още не са с пробудено съзнание, могат да се натъкнат на от¬говори и да видят, обръщайки поглед назад, закономер¬ните случайности. Седмото откровение се осъществява, когато съумеем да съзираме как отговорите сами идват при нас. То ни помага да изведем на по-високо ниво ежед¬невния си опит. Трябва да разберем, че всяко събитие има своето значение и ни носи познание, което се отна¬ся до въпросите на живота ни. Това се отнася особено до събитията, които възприемаме като неблагоприятни. Седмото откровение твърди, че предизвикателството е да видим сребърната нишка във всяко събитие, незави¬симо колко то е неблагоприятно. В началото ти си мислеше, че всичко се проваля с твоето задържане. Но сега ти виждаш, че е трябвало да се окажеш тук. Той беше прав, но щом аз получавах отговори тук и се издигах на по-високо ниво на развитие, същото си¬гурно се отнасяше и за Пабло. Неочаквано чухме, че някой идваше по коридора. Пабло ме погледна право в очите с напълно сериозно изражение. - Слушай - каза той. - Добре запомни каквото ти казах. Предстои ти да опознаеш Осмото откровение. То се отна¬ся до междуличностната етика, до начина, по който да се отнасяме към другите хора така, че да получаваме позна¬ние чрез тях. Но помни да не избързваш. Бъди съсредото¬чен в твоята ситуация. Какви въпроси стоят пред теб? - Искам да разбера къде е Уил - казах аз. - Както и да открия Осмото пророчество. Искам да намеря Марджъри. - А имаш ли някаква връзка с Марджъри? Замислих се. - Представих си, че ще избягам... че заедно ще избягаме. До самата врата се чуха стъпки. - Ами аз дадох ли ти някакво познание? - попитах бързо Пабло. - Разбира се - отвърна той. - Когато дойде, още не разби¬рах защо съм попаднал тук. Предполагах, че може би е свър¬зано с това да предам някаква информация за Седмото откровение, но се съмнявах в своите способности. Струваше ми се, че не зная достатъчно. Благодарение на тебе сега аз зная, че умея да го правя. Едно от нещата, които узнах от теб. - Имаше ли и друго? - Да, твоята интуиция, че духовниците могат да бъ¬дат убедени да приемат Ръкописа. Мисля си, че съм тук, за да убедя отец Костус. Той свърши и един войник отвори вратата и ме повика. Погледнах към Пабло. - Искам само да ти спомена една от идеите, за ко¬ито се говори в следващото откровение - каза той. Войникът свирепо го изгледа, хвана ме за лакътя и ме блъсна през вратата навън, после я тръшна след себе си. Докато ме отвеждаха, Пабло ме изпрати с поглед през решетките. - В Осмото откровение има едно предупреждение -извика той. - Предупреждава се, че човек може да пре¬късне своето развитие, когато изпадне в привързаност към друг човек."

• rima
  " May 28

  МЕЖДУЛИЧНОСТНА ЕТИКА Изкачих се след войника по стълбите, които ни из¬ведоха навън, в ярката слънчева светлина. Предупреж¬дението на Пабло отекваше в съзнанието ми. Привърза-ност към друг човек? Какво искаше да каже с това? За каква ли привързаност говореше? Войникът ме поведе по пътеката към паркинга, къ¬дето двамина войника стояха изправени до един военен джип и зяпаха към нас. Когато приближихме и за пог¬леднах в джипа, забелязах още някой на една от задните седалки. Но това беше Марджъри! Изглеждаше бледа и притеснена. Преди да срещна погледа й, войникът зад мен ме сграбчи за ръката и ме блъсна на седалката зад нея. Още двама войника се качиха на седалките отпред. Единият седна зад кормилото и бегло погледна към нас преди да запали колата и да поеме на север. - Говорите ли английски? - обърнах се към войни¬ците аз. Войникът до шофьора, пълничък мъж, ме погледна с празни очи и каза нещо на испански, което не можах да разбера, после безцеремонно извърна глава. Обърнах се към Марджъри. - Добре ли си? - попитах шепнешком. - Ами... Гласът й пресекна и сълзи се стичаха по лицето й. - Не се тревожи - прегърнах я аз. Тя вдигна поглед към мен и се опита да се усмихне, после склони глава на рамото ми. Топла вълна премина по цялото ми тяло. Цял час колата се друсаше по разровения път. Край нас всичко бе потънало в буйна и гъста растителност. Подир един завой, растителността оредя и пред погледа ни изникна малък градец. От двете страни на пътя се нижеха дървени постройки. На около стотина метра пред нас бе спрял голям камион. Няколко войника ни дадоха знак да спрем. Зад тях с жълти фарове светеха други коли. Наострих внимание. Спряхме и един от войниците приближи до нас и каза нещо, което не успях да разбера. До мен дос¬тигна само думата „бензин\". Нашата охрана влезе в раз¬говор с другите войници. Мятаха ни по някой поглед. Пушките висяха на раменете им. Мерна ми се малка уличка, която свърваше вляво. Както зяпах към магазините и входовете, нещо във въз¬приятията ми се промени. Най-неочаквано силуетите и цветовете на сградите се откроиха по-отчетливо. Прошепнах името на Марджъри и почувствах пог¬леда й върху себе си, но преди да успее нещо да каже, джипът бе разтърсен от страшна експлозия. Огнен взрив озари всичко пред нас и войниците залегнаха на земята. Пепел и дим скриха всичко от погледа ни. - Ела след мен! - викнах аз и издърпах Марджъри от колата. Използвахме суматохата, за да побегнем из улицата, която бях току-що съзерцавал. Далеч зад нас долитаха крясъци и стонове. Все още обгърнати от дима, ние бягахме може би петдесетина метра. Внезапно вля¬во ми се мерна врата. - Влизай! - извиках аз. Вратата бе отворена и ние се втурнахме вътре. Облегнах се от вътрешната й страна и здраво я залостих. Тогава се огледах наоколо и зърнах жена на средна възраст, която гледаше към нас. Бяхме се вмъкнали в нейния дом. Погледнах я, опитвайки се да се усмихна. Тогава забелязах, че жената не беше уплашена или разгневена от това, че двама непознати са нахълтали в дома й след някаква експлозия. Бе почти усмихната и по-скоро с из¬раз на любопитство и търпение, сякаш ни беше очаква¬ла и сега само искаше да види какво ще направим. На близкия стол седеше четиригодишно хлапе. - Побързайте! - каза тя на английски. - Сигурно са по петите ви! Тя ни преведе през всекидневната, която бе почти необзаведена и през един коридор надолу по дървено стълбище до продълговато мазе. Детето вървеше до нея. Минахме през мазето и се изкачихме по друго стълбище, от където се излизаше на улицата. Жената отключи малката елегантна кола, паркира¬на там, и бързо ни покани да влезем. Накара ни да лег¬нем на задната седалка, хвърли едно одеяло върху нас и пое вероятно на север. През цялото време мълчах и се подчинявах на инициативата на жената. Прилив на енер¬гия изпълни тялото ми, когато си дадох сметка какво всъщност се беше случило. Интуитивната ми представа, че успявам да избягам, се бе осъществила. Марджъри лежеше до мен с плътно сключени мигли. - Добре ли си? - попитах я аз шепнешком. Тя вдигна насълзени очи и кимна. - Вече може да седнете - каза жената след петнайсе¬тина минути. Отметнах одеялото и се огледах наоколо. Май бях¬ме на същия път, по който пътувахме преди експлозията, но по на север. - Коя сте вие? - попитах аз. Тя се обърна и ме погледна с присъщата си полуусмивка. Беше стройна, четирийсетгодишна жена с дълга до раменете черна коса. - Аз съм Карла Диас. А това е дъщеря ми Марета. Детето усмихнато гледаше към нас от мястото до шофьора с големи, любопитни очи. То също имаше . дълга, черна като кехлибар коса. Аз се представих и попитах: - Как разбрахте, че се нуждаем от помощ? Карла по-широко се усмихна. - Преследват ви заради Ръкописа, нали? - Да, но как разбрахте? - И аз съм запозната с Ръкописа. - Къде ни водите? - попитах аз. - Не зная - отвърна тя. - Ще трябва да ми помогнете. Погледнах към Марджъри. Тя не отместваше очи от мен. - В този момент не зная накъде да вървя - казах аз. - Преди задържането, се опитвах да стигна Икитос. - Защо искаше да идеш там? - попита тя. - За да открия един приятел. Той търси Деветото откровение. - С опасна работа се е заел. - Да, зная. - Ние ще те закараме там, нали Марета? Момиченцето се разсмя и отвърна с изисканост, не за годините й: - Разбира се. - Каква според теб беше онази експлозия? - попи¬тах аз. - Сигурно камионът е бил дизелов и е пропускал - отвърна тя. - И преди имаше подобен инцидент. Останах поразен от това колко бързо Карла се ре¬ши да ни помогне, затова повторих въпроса си. - Как разбра, че бягаме от войниците? Тя си пое дълбоко дъх. - Вчера през селището минаха много военни коли и се отправиха на север. Това е нещо необичайно ме на¬веде на спомена как мои приятели бяха задържани пре¬ди два месеца. Заедно с тях ние изучавахме Ръкописа. Бяхме единствените в селото, които притежаваха и осем¬те откровения. Тогава дойдоха войници и арестуваха при¬ятелите ми. Оттогава не съм чувала нищо за тях. - Вчера докато гледах камионите - продължи тя - си помислих, че военните продължават да издирват ко¬пия от Ръкописа и може би други хора, подобно моите приятели ще имат нужда от помощ. Представих си, че бих помогнала на тези хора, ако мога. Разбрах, че тази мисъл в такъв момент не е случайна. Тъй че никак не се изненадах, когато влязохте в къщата ми. Тя млъкна, след което попита: - Случвало ли ви се е нещо подобно? - Да - отвърнах аз. Карла намали скоростта. Бяхме стигнали до кръстопът. - Мисля, че трябва да свърнем надясно - каза тя. -Ще бъде по-дълго, но по-сигурно. Карла зави вдясно, а Марета силно се наклони вля¬во и здраво се хвана за седалката, за да не падне... Това я разсмя. Марджъри гледаше момиченцето с възхищение. - На колко години е Марета? - попита тя. Карла малко се притесни, после помоли внимателно: - Ако обичате, не говорете за нея така, сякаш не е тук. Нали ако беше голяма, щяхте нея да попитате. - О, простете ми. - каза Марджъри. - На пет години съм - отвърна гордо Марета, - Познавате ли Осмото откровение? - попита Карла. - Не - отвърна Марджъри. - Само Третото съм виждала. - Аз съм стигнал до Осмото - казах аз. - Нямате ли копие от него? - Не - отвърна Карла. - Всички копия бяха иззети от военните. - Дали в Осмото откровение се говори нещо за това как трябва да се отнасяме към децата? - Да, Разглеждат се бъдещите отношения между хо¬рата и много въпроси като например как да предаваме енергия на другите и да не изпадаме в привързаност. Пак същото предупреждение. Тъкмо щях да попи¬там Карла какво означава това, когато се обади Марджъри. - Кажи ни нещо за Осмото откровение. - То разглежда как да използваме енергията по нов начин във взаимоотношенията си с хората, но в начало¬то се говори за отношението към децата. - И какво би трябвало да бъде то? - попитах аз. - Децата трябва да се приемат като нова степен в еволюцията, която ни води напред. Но за своето развитие, те се нуждаят от нашата енергия постоянно и безусловно. Най-лошото нещо по отношение на де¬цата е да им отнемаме постоянно енергия като се опит¬ваме да ги коригираме. Това, както знаете вече, по¬ражда у тях властна драма. Това манипулативно от¬ношение обаче може да се избегне, ако възрастните им дават цялата енергия, която им е необходима, не¬зависимо от ситуацията. Затова те трябва винаги да бъдат включвани в разговорите, особено когато се от¬насят до тях самите. И не бива да се поема отговор¬ност за повече деца, отколкото човек може да обкръ¬жи с внимание. - Значи Ръкописът разглежда всички тези проблеми? - попитах аз. - Да- отвърна тя. - И въпросът с броя на децата е особено подчертан. Това леко ме смути. - Защо броят на децата да е толкова важен? Тя бегло ме погледна, както шофираше. - Защото възрастният може да отдели внимание са¬мо на едно дете в даден момент. Ако има твърде много деца спрямо броя на възрастните, възрастните се изто-щават и не могат да им посветят достатъчно енергия. Децата започват да си съперничат за времето на възрастните. - Братска ревност - уточних аз. - Да, но в Ръкописа се изтъква, че този проблем е по-важен, отколкото се мисли. Често се възхваляват го¬лемите семейства с деца, които растат заедно. Но деца¬та имат нужда да опознават света от възрастните, а не от другите деца. В много културни региони децата се събират на групи. Ръкописът казва, че хората трябва пос¬тепенно да разберат, че не бива да създават деца, когато няма поне един възрастен, способен да посвети цялото си внимание през цялото време на всяко едно от тях. - Почакай малко - казах аз. - В много случаи и два¬мата родители се налага да работят, за да издържат семейството. Това ги лишава от правото да имат деца. - Не непременно - отвърна тя. - В Ръкописа се казва, че семейството ще се разширява отвъд родствените връзки. Децата биха могли да получават внимание и от страна на други хора. Не е задължително пялата енер¬гия да идва само от родителите. Дори е по-добре да не бъде така. Но който и да се грижи за децата, трябва да им посвещава цялото си внимание. - Така е - казах аз. - Ти си успяла да постигнеш това. Марета изглежда изключително зряла за възрастта си. Карла се намръщи и каза: - Не го казвай на мен, кажи го на нея. - О, да - обърнах се аз към момиченцето. - Ти се държиш .като голяма, Марета. Тя засрамено погледна встрани, а после отвърна: - Благодаря. Карла топло я прегърна и ме погледна гордо. - От две години насам се опитвах да се отнасям към Марета според духовното ръководство на Ръкописа, на¬ли така, Марета? Детето се усмихна и кимна с глава. - Винаги съм се опитвала да й посвещавам енергия и да й казвам истината за всяка ситуация на достъпен език. Отнасям се сериозно към детските й въпроси и из-бягвам да й давам измислени отговори, които служат главно за забавление на възрастните. Усмихнах се. - Сигурно имаш предвид измислици от рода на „щър¬келите носят бебетата\" и други подобни? - Да, но когато са влезли в културата, тези изрази не са така опасни. Децата лесно ги разбират, защото са едни и същи. По-лоши са онези извращения, които въз-растните си позволяват само за да се позабавляват и за¬щото истината им се струва твърде сложна, за да я раз¬бере едно дете. А това не е вярно. Истината винаги мо¬же да се изрази на нивото на детското разбиране. Трябва само да се помисли как. - Какво казва Ръкописът по този въпрос? - Казва, че винаги можем да намерим начин да ка¬жем на едно дете истината. Донякъде не можех да приема тази идея. Аз самият обичах да залъгвам децата. - Нима децата не могат да разберат, когато възрас¬тните просто се шегуват? - попитах аз. - Това може да ги направи преждевременно зрели и да ги лиши от ра-достите на детството. Тя критично ме изгледа. - Марета блика от радост. Ние се гоним, въргаляме се и играем всякакви детски игри. Разликата е, че кога¬то просто фантазираме, тя знае, че фантазираме. Кимнах с глава. Права беше, разбира се. - Марета вярва на себе си - продължи Карла - за¬щото аз винаги съм откликвала на нейните потребности. Обръщала съм й специално внимание винаги, когато се нуждае. А когато аз не мога, сестра ми, която живее в съседния вход, ме замества. До нея винаги е имало въз¬растен човек, който да отговаря на въпросите й. Тя ня¬ма нужда да се самоизтъква, защото винаги е получава¬ла искрено внимание, винаги е могла и знае, че винаги ще може да разчита на достатъчно енергия и така при нея безболезнено ще може да се осъществи прехода от получаване енергия от възрастните към получаване на енергия от вселената - към което всички се стремим. Погледнах навън през прозореца. Пътят ни минава¬ше през гъста джунгла и макар да не се виждаше, слън¬цето явно клонеше на запад в следобедното небе. - Дали до довечера ще пристигнем в Икитос? - по¬питах аз. - Не - отвърна Карла. - Но можем да пренощуваме при мои познати. - Наблизо ли? - попитах аз. - Да, в дома на един приятел. Служител е по опазва¬нето на природата. - Държавен служител, така ли? - Част от Амазонка е охранявана зона. Той е местен агент, но има голямо влияние. Казва се Хуан Хинтон. Не се тревожете. Той вярва в Ръкописа, а и властите досега не са го закачали. Пристигнахме, когато небето беше напълно притъмняло. Джунглата край нас бе оживяла от нощните звуци, въздухът беше задушен. Голямата, добре осветена, дър¬вено облицована къща се намираше сред едно сечище сред гъста зеленина. В близост до нея имаше още две големи постройки и няколко джипа. Още една кола, пов¬дигната върху дъски се поправяше от двама мъже, ко¬ито работеха на изкуствено осветление. На почукването на Карла се отзова слаб перуанец, скъпо облечен. Той й се усмихна, но когато забеляза нас с Марджъри, на лицето му се изписа тревога и неудовол¬ствие. Говореха на испански. Карла нещо го молеше, но ако се съдеше по израза и интонацията му, той не бе склонен да приеме. Тогава през открехнатата врата аз зърнах един са¬мотен силует в коридора. Приближих и разпознах Джулия. Тя също ме видя и излезе изненадана. Леко до¬косна рамото на мъжа и тихо му каза нещо на ухото. Той кимна и сдържано ни покани да влезем. Ние се пред¬ставихме и Хинтон ни заведе б кабинета си. Джулия пог¬ледна към мене и каза: - Ето че наистина се срещнахме. Тя носеше кафени¬кави панталони с големи джобове и ярко червена фланелка. - Да, наистина - отвърнах аз. Един перуанец от прислугата отиде при Хинтон, раз¬мени няколко думи с него и двамата се отправиха към друга част на къщата. Джулия се настани на един стол до малка масичка и покани останалите да седнат отсреща на дивана. Марджъри изглеждаше разтревожена и не отместваше поглед от мене. Карла изглежда усети притеснението на Марджъри. Приближи до нея и я хвана за ръката - Хайде да си направим топъл чай - предложи тя. Докато се отдалечаваха, Марджъри отново се обър¬на да ме погледне. Усмихнах й се и ги проследих с поглед, докато се скриха зад ъгъла и влязоха в кухнята. После се обърнах към Джулия. - Какво според теб означава това? — попита тя. - Какво означава кое? - отвърнах разсеяно аз. - Че отново се случи да се срещнем. - О... не зная. - Как се запозна с Карла? Накъде сте тръгнали? - Тя ни спаси. Марджъри и аз бяхме задържани от перуански войници. Избягахме и попаднахме на Карла. Джулия изглеждаше развълнувана. - Кажи ми как стана това. Облегнах се и й разказах цялата история, като за¬почнах от момента, когато взех камионетката на отец Карл и после всичко за нашето задържане и случайното ни бягство. - И Карла се съгласи да ви закара в Икитос? - попи¬та Джулия. - Да. - Искаш ли да отидеш там? - Уил е казал на отец Карл, че отива там. Явно е по следите на Деветото откровение. Неизвестно защо, и Себастиан е там. Джулия кимна. - Да, Себастиан поддържа мисия близо до Икитос. Там изгради своя авторитет, като покръстваше индианците. - Ами ти? - попитах аз. - Накъде отиваш сега? Джулия каза, че тя също търси Деветото откровение, но няма никаква следа. Дошла тук, защото многократно й минавала мисълта за нейния стар приятел Хинтон. Почти не я слушах. Марджъри и Карла се появиха в хола с чаши чай в ръце и нещо си говореха. Марджъри улови погледа ми, но нищо не каза. - Тя чела ли е нещо от Ръкописа? - попита Джулия, сочейки с глава към Марджъри. - Само Третото откровение - казах аз. - Ако поиска, бихме могли да й помогнем да напус¬не Перу. Обърнах се и я погледнах. - Но как? - Ролан утре заминава за Бразилия. Там имаме приятели в посолството на САЩ. Биха могли да я върнат в Щатите. Помагали сме и на други американци по този начин. Погледнах я и кимнах колебливо. Изпитах смесени чувства към предложението й. От една страна разбирах, че за Марджъри е най-добре да замине. В същото време ми се искаше да остане и да бъде с мен. Близо до нея се чувствах различен, зареден с енергия. - Мисля, че трябва да поговоря с нея – отвърнах накрая аз. - Разбира се – отвърна Джулия. – Можем да продължим нашия разговор и по-късно. Станах и отидох при Марджъри. Карла отново се запъти към кухнята. Марджъри свърна зад ъгъла на хола и изчезна от погледа ми. Приближих се и я намерих облегната на стената. Привлякох я в прегръдките си. Цялото ми тяло тръпнеше. - Чувстваш ли енергията? – прошепнах й на ухото. - Невероятно е – каза тя. – Какво означава това? - Не зная. Свързани сме по някакъв начин. Огледах се наоколо. Никой не би могъл да ни види. Жадно се целунахме. Отдръпнах се, за да погледна лицето й. Тя изглеждаше променена, някак по-силна и аз отново се върнах в мислите си към деня, когато се срещнахме във Висиенте и после, когато разговаряхме в кафето в Кула. Беше просто невероятно с каква енергия ме изпълваше нейното присъствие и докосване. Тя силно ме прегръщаше. - От деня, когато те срещнах във Висиенте непрестанно копнея да бъда до теб – шепнеше тя. – Тогава не знаех какво да мисля, но енергията е удивителна. Не съм изпитвала нищо подобно. С крайчеца на окото зърнах Карла, която приближаваше усмихната. Каза че вечерята е готова и ние се отправихме към трапезарията. Там намерихме огромна маса, отрупана с плодове, зеленчуци и хляб. Всеки си сервираше сам и се настаняваше край масата. Марета изпя песен за благослов и ние прекарахме около час и половина в хранене и приказки. Хинтон се бе освободил от притеснението си и седеше в приятно настроение, ко¬ето ни помогна да се отпуснем и ние след напрежението от бягството. Марджъри свободно разговаряше и се смееше. Близо до нея преливах от нежна любов. След вечеря се върнахме в кабинета на Хинтон, къ¬дето бе сервиран карамел и сладък ликьор. Марджъри и аз седнахме на дивана и заразказвахме надълго и ши¬роко за своя живот и преживелици. Все по-близки се чувствахме. И като че ли единственият проблем, който се явяваше, бе че тя живееше на западния бряг, а аз на юг. Скоро обаче Марджъри престана да се тревожи от този проблем и започна да се смее от сърце. - Нетърпелива съм да се върнем в Щатите - каза тя. - Такова удоволствие ще бъде да пътуваме ту натам, ту насам. Аз се облегнах и я погледнах сериозно. - Джулия каза, че може да уреди заминаването ти веднага. - Имаш предвид нашето заминаване навярно? - по¬пита тя. - Не, аз... не мога да замина. - Но защо? - попита тя. - Та аз не мога да те оставя тук. Нито пък да остана. Направо ще полудея. - Ще трябва да заминеш без мен. Скоро ще тръгна и аз. - Не! - каза тя на висок глас. - Не бих могла да по¬неса това! Карла, която влизаше в кабинета, след като бе сло¬жила Марета да спи, погледна към нас и се обърна на другата страна. Хинтон и Джулия продължаваха да разговарят, като се правеха, че не са забелязали избух¬ването на Марджъри. - Моля те, нека се върнем у дома - повтаряше Марджъри. Аз отместих поглед встрани. - Е, добре! - каза тя. - Остани си тук! Стана и бързо се отправи към спалнята. Стомахът ме сви от болка, докато гледах Марджъри да се отдалечава. Енергията, с която ме изпълваше нейната близост, се срина и аз изведнъж се почувствах слаб и объркан. Опитах се да се отърся от това. В края на краищата, казах си аз, познаваме се съвсем отскоро. Но от друга страна ми минаваше през ума, че може и да е права, че може би трябваше да се завърна у дома. В края на краищата, каква полза да стоя тук? В родината си бих могъл да съдействам за някаква подкрепа на Ръкописа, при това без да рискувам живота си. Станах и последвах Марджъри към дъното на коридора, но кой знае защо, отново се върнах на мястото си. Не знаех как¬во да правя. - Може ли да поговорим за минутка? - попита Карла най-неочаквано. Беше застанала до дивана, без да я забележа. - Да, разбира се - отвърнах аз. Тя седна и се обърна загрижено към мен. - Без да искам чух какво се случи - каза тя. - Мисля си, че преди да вземеш своето решение, добре е да чуеш какво казва Осмото откровение за привързването към някои хора. - Да, бих искал да узная това. - Когато човек поиска да познае себе си и да се вклю¬чи съзнателно в еволюционното развитие, случва се да бъде ненадейно спрян от привързаност към друг човек. - Сигурно имаш пред вид мене и Марджъри? - - Аз ще ти обясня принципа. А ти сам ще прецениш за себе си. - Съгласен съм. - Нека първо ти кажа, че самата аз трудно разбрах тази част на откровението. Сигурно така и нямаше да я разбера, ако не се бях запознала с професор Рино. - Рино ли?! - възкликнах аз. - Та аз го познавам. Срещнах го, когато изучавах Четвъртото откровение. - А ние се запознахме, когато и двамата бяхме стиг¬нали до Осмото откровение. Той остана у нас няколко дни. Кимнах учуден. - Той ми обясни как привързването според Ръкописа води до междуличностна борба в интимните връзки меж¬ду хората - продължи Карла. - Винаги е било удивител-но как така любовното блаженство и вълнение изведнъж преминава в конфликт. Сега знаем защо. Това ста¬ва в резултат на взаимното преливане на енергия между двамата. Когато двама души се влюбят, в началото те несъзнателно си отдават енергия и започват да се чувс¬тват вдъхновени и жизнерадостни. Това е невероятното въодушевление, което наричаме „влюбване\". За съжаление, когато човек очаква прилив на енергия от страна на друг човек, той се откъсва от енергията на вселената. Но често другият няма достатъчно енергия, за да я отдава постоянно. Тогава се появява борба за енергия, в резултат на което и двамата изпадат в позна¬тите си властни драми с цел да черпят от енергията на другия. В този момент връзката деградира до обикнове¬на борба за надмощие. Тя се подвоуми за момент, сякаш не беше сигурна дали разбирам, след което добави: - Според Рино нашата склонност към подобен тип привързване има психологическо обяснение, което ве¬роятно би ти помогнало да разбереш нещата по-добре. Отново кимнах да продължи. - Проблемът според Рино се крие в нашето ранно семейство. Борбата за енергия не ни е позволила да за¬вършим един съществен психологически процес - да ин-тегрираме в себе си обратната страна на нашия пол. - Каква страна? - В моя случай - поясни тя - аз не съм успяла да интегрирам моята мъжка страна. В твоя случаи ти не си успял да интегрираш твоята женска страна. Ние се при¬вързваме към човек от другия пол, защото имаме пот¬ребност от противоположната полова енергия. Разбираш ли, мистичната енергия, която можем да отключим ка¬то наш вътрешен източник е едновременно мъжка и женска. Тя може да ни стане достъпна, но в началото трябва да бъдем много предпазливи. Ако преждевремен¬но се свържем с човек, от когото да черпим нашата мъжка, респективно женска енергия, блокираме прито¬ка си на енергия от вселената. Казах, че не разбирам. - Помисли как би трябвало да се осъществи интег¬рацията на мъжката и женската страна у детето в едно идеално семейство и тогава сигурно ще разбереш какво имам предвид - поясни тя. - Детето първоначално по¬лучава енергия от възрастните. Обикновено на него му е по-лесно да се идентифицира и да получава енергия от родителя от същия пол. По-трудно е да получава енер¬гия от другия родител, поради различието на половете. Да вземем за пример едно момиченце. То се опитва да интегрира в себе си мъжката си страна, което го прави изключително привързано към баща му. Момиченцето желае баща му изцяло да му принадлежи. В Ръкописа се обяснява, че това се дължи на нуждата й от мъжка енергия, която да допълни нейната женска природа. Тази мъжка енергия й помага да се чувства уверена в себе си и цялостна. Но тя неоснователно мисли, че може да се чувства така само ако непрестанно е край баща си. Тя чувства, че тази енергия й принадлежи и трябва да раз¬полага с нея както желае, поради което се стреми да обсеби баща си. Вярва, че той е съвършен и незаменим и е длъжен да удовлетвори всяка нейна прищявка. В ед¬но по-несъвършено семейство това създава борба за над¬мощие между момиченцето и бащата. Драмите се формират, когато тя се научи да се налага и да манипу¬лира баща си, за да получава енергията, която желае. В идеалното семейство обаче бащата не би се поддал на тази борба за енергия. Той ще продължи да се отнася честно към нея и да й отдава безусловно достатъчно енергия, дори ако не прави всичко, което тя иска от него. Тук е важно да се знае, че в идеалния случай, бащата ще си остане открит и готов за общуване. Тя го смята за идеален и незаменим, но ако той честно й обясни кой е, с какво се занимава и защо, момиченцето може да ин¬тегрира неговия специфичен стил и способности и ще преодолее нереалистичното си отношение към баща си. Накрая ще започне да гледа на него просто като на човек, с неговите способности и недостатъци. Когато се осъ¬ществи такова реално отношение, детето лесно ще се научи да черпи мъжката си енергия не от бащата, а от всеобщата енергия, съществуваща във вселената. - Проблемът е - продължи тя - че повечето родите¬ли все още се конкурират за енергия със собствените си деца и това се отразява на всички нас. Поради това съ-перничество никой от нас не е разрешил докрай пробле¬мите си с противоположния пол. Ние всички все още търсим енергията на противоположния пол вън от себе си, в човека, мъж или жена, когото смятаме идеален и незаменим и можем да притежаваме сексуално. Виждаш ли какъв е проблемът? - Струва ми се, че да - отвърнах аз. - За да еволюираме съзнателно - продължи тя - ние трябва да преодолеем една критична ситуация. Както вече споменах, в Осмото откровение се говори, че кога¬то станем част от еволюционния процес, ние автома¬тично започваме да получаваме едновременно женска и мъжка енергия. Тя се влива в нас по естествен път от вселенската енергия. Но трябва да бъдем бдителни, за¬щото ако се привържем към човек, от когото можем пряко да получаваме енергията на противоположния пол, бихме прекъснали връзката си с истинския източник..-.Което би ни върнало назад в развитието ни - и тя се позасмя, сякаш на себе си. - На какво се смееш? - попитах аз. - Веднъж Рино направи следната аналогия - отвър¬на тя. - Каза, че докато не се научим да избягваме по¬добни ситуации, ние вървим по полуокръжност, нещо като буквата С. Много лесно сме склонни да се поддадем на човек от противоположния пол - друга полу¬окръжност, която да се свърже с нашата, за да затвори кръга и да ни създаде чувство за пълнота и цялостност, каквото се получава, когато напълно се свържем с Все¬лената. А всъщност само сме се свързали с друг човек, който също търси другата си половина навън. Според Рино това е класическа връзка на взаимна зависимост и тя крие потенциални проблеми, които започват веднага да се проявяват. Тя се подвоуми, сякаш очакваше какво ще кажа, но аз само кимнах с глава. - Двамата си мислят, че са създали един завършен човек, едно цяло О, но то е изградено от двама души. Единият отдава мъжка енергия, другият женска. Този цялостен човек следователно има две глави или два аз-а. И двамата искат да владеят този цял човек, който са създали и както през детството, и двамата искат да ко¬мандват другия, сякаш той им принадлежи. Този вид илюзия за завършеност винаги се превръща в борба за надмощие. В края на краищата всеки от двамата започ¬ва да си позволява твърде много спрямо другия и дори въобще да не го зачита, за да направлява този цялостен аз в посоката, която на него му харесва. Но това, разби¬ра се, не може да продължава дълго. Поне в наше време. Може би в миналото единият от партньорите е бил го¬тов да се подчини на другия - обикновено жената, поня¬кога мъжът. Но сега сме се отърсили от това съзнание. Вече никой не иска да бъде подчинен на друг. Спомних си как Първото откровение разкриваше борбата за надмощие в интимните взаимоотношения и гневното избухване на онази жена в ресторанта с Чарлийн. - Значи, край на любовните истории - казах аз. - О, ние можем да имаме своите любовни връзки - отвърна Карла. - Но преди това трябва да завършим кръга самостоятелно. Трябва да установим трайна връз¬ка с енергиите на вселената. За това е нужно време, но когато го постигнем, продължаваме да бъдем отворени за любовта и бихме могли да постигнем онова, което в Ръкописа се нарича духовна любов. Когато ни свързват чувства с друг човек, който е цялостен като нас, ние съз¬даваме един свръх-аз. Но това никога не ни отклонява от пътя на нашата индивидуална еволюция. - Докато ние с Марджъри в момента се отклонява¬ме от нашия път, така ли мислиш? -Да. - И как да се избягват подобни връзки? - попитах аз. - Като не бързаме да се отдадем на „любовта от пръв поглед\", като се научим да имаме платонични връзки с хора от другия пол. Като се отдаваме на интимни отно-шения само с човек, готов да ни се открие напълно, да ни каже всичко за себе си - което в идеалния случай се очаква от нашия баща или майка през детството. Когато опознаем вътрешния живот на нашия любим човек, ние се освобождаваме от своите фантазии проекции относ¬но другия пол и това ни позволява да съхраним своята връзка с вселената. Но не бива да забравяме, че това съвсем не е лесно. Особено ако се налага да прекратим една вече съществуваща привързаност. Това е истинско разкъсване на енергиите и то боли. И все пак е неизбежно. Взаимната зависимост не е някаква нова болест, засегнала само някои измежду нас. Ние всички сме зависими и всички трябва да се освободим от тази зависимост сега. Целта е да можем да изпитваме щас¬тие и озарение, каквито човек преживява в началото на една любовна връзка и тогава, когато сме сами. Човек трябва да се научи да интегрира мъжкото, рес¬пективно женското начало вътре в себе си. Тогава той се издига на по-високо стъпало на еволюцията и може да намери онази единствена любовна връзка, която на¬истина му подхожда. Ти замълча. - А кой знае, ако вие с Марджъри еволюирате, мо¬же би ще откриете, че наистина си принадлежите един на друг. Но знай едно: в момента вашата връзка няма да бъде щастлива. Хинтон прекъсна разговора ни, за да ни каже, че ста¬ите ни са готови и че той си ляга. Благодарихме му за гостоприемството и той се оттегли. - Аз също си лягам - каза Карла. - Утре ще погово¬рим пак. Кимнах с глава и останах загледан след нея, докато се отдалечаваше. Тогава усетих, че някой сложи ръка на рамото ми. Беше Джулия. - Прибирам се в стаята си - каза тя. - Ти знаеш ли къде е твоята? Бих могла да ти я покажа. - Да, ако обичаш - казах аз. - А стаята на Марджъри къде е? Тя се усмихна, преведе ме през коридора и спря пред една врата. - Не е близо до твоята - каза тя. - Господин Хинтон е много консервативен човек. Аз отвърнах на усмивката й и й пожелах лека нощ, след което влязох в стаята си и дълго не можах да заспя. Когато се събудих, усетих дъх на силно кафе. Мириз¬мата му се носеше из цялата къща. Облякох се и отидох в хола. Възрастен прислужник ми предложи чаша пре¬сен гроздов сок и аз го приех. - Добро утро - чу се зад мен гласът на Джулия. Обърнах се. -Добро утро. . Тя се вгледа в лицето ми и попита: - Разбра ли защо се срещнахме отново? - Не - отвърнах аз. - Не успях да помисля за това. Опитвах се да разбера страстите. - Да. Забелязах - каза тя. - И какво забеляза? - Как изглеждаше енергийното ти поле. - И как изглеждаше? - Твоята енергия беше свързана с тази на Марджъри. Докато ти седеше тук, а тя беше в другата стая, твоето енергийно поле се бе разтегнало и се бе свързало с нейното. Поклатих глава. Тя се усмихна и сложи ръка на рамото ми. - Беше загубил връзката си с вселената. Вместо то¬ва се бе свързал с енергията на Марджъри. Така е с всич¬ки привързаности - човек има нужда от посредничест¬вото на някого или нещо, за да се свърже с енергията на вселената. За да преодолее това, човек трябва да издиг¬не нивото на своята енергия и да намери своя вътрешен център своето истинско предназначение на земята. Аз само кимнах и излязох, като я оставих в хола. В продължение на десетина минути практикувах метода за изграждане на енергия, на който ме бе научил Санчес. Постепенно красотата ме покори и аз се почувствах олекнал. Върнах се в къщата. - Изглеждаш по-добре - каза Джулия. - И по-добре се чувствам - отвърнах аз. - Кои са въпросите, пред които си изправен в момента? Замислих се. Бях намерил Марджъри, тъй че този въпрос бе получил своето разрешение. Но исках да отк¬рия и Уил. Както и да узная нещо повече за взаимоот-ношенията между хората според Ръкописа. Ако той мо¬жеше да се отрази положително върху човешките взаимоотношения, какво тогава безпокоеше Себастиан и другите духовници? Обърнах се към Джулия. - Трябва да опозная останалата част от Осмото отк¬ровение и да открия Уил. Може би той вече притежава Деветото; - Утре отивам в Икитос - каза Джулия. - Искаш ли да дойдеш и ти? Колебаех се. - Мисля, че Уил е там - добави тя. - Откъде знаеш? - От това, което си представих снощи във връзка с него. Не казах нищо. - Представих си те и теб - продължи Джулия. - Представих си как двамата отиваме в Икитос. И ти си замесен в цялата тази работа. - Коя работа? - попитах аз. Тя се усмихна. - В това да открием последното откровение преди Себастиан, Докато Джулия говореше, в съзнанието ми изникна представата как с нея пристигаме в Икитос, след което кой знае защо решаваме да тръгнем в различни посоки. Предчувствах, че имам някакво предназначение, но не знаех какво. Върнах се към разговора си с Джулия. Тя се усмих¬ваше насреща ми и попита: - Къде се беше отнесъл? - Извинявай. Замислих се - отвърнах аз. - Нещо важно? - Не зная. Представих си, че когато пристигнем в Икитос... ще поемем в различни посоки. В стаята влезе Роландо. - Донесох ви храна за из път - обърна се той към Джулия. Когато ме позна, любезно ми кимна с глава. - Да, благодаря - отвърна Джулия. - Имаше ли мно¬го войници? - Не, изобщо не видях - отвърна той. В този момент влезе Марджъри и аз се разсеях, но чух как Джулия казваше на Роландо, че вероятно Марджъри ще иска да тръгне с него за Бразилия, откъ¬дето да си уреди завръщането в Щатите. Приближих се до Марджъри. - Добре ли спа? - попитах я. Тя ме погледна така, сякаш се двоумеше дали да не продължи да се сърди, но отвърна: - Не особено. Посочих с глава към Роландо. - Това е приятел на Джулия, който тази сутрин тръг¬ва за Бразилия. Може да ти помогне от там да се прех¬върлиш в Щатите. Тя като че ли се страхуваше. - Повярвай ми, всичко ще бъде наред - успокоих я аз. - Те са помагали и на други американци. Имат поз¬нати в Американското посолство в Бразилия. Скоро би могла да си бъдеш вече у дома. Тя мълчаливо кимна. - Тревожа се за теб, - С мен всичко ще бъде наред. Няма защо да се тревожиш. Щом се върна в Щатите, веднага ще ти се обадя. Хинтон извести, че е сервирана закуската и ние се отправихме към трапезарията и започнахме да се храним. След закуска Джулия и Роландо се разбързаха. Джулия каза, че най-добре е Роландо и Марджъри да преминат границата преди мръкване, а пътят ще трае цял ден. Марджъри скъта някои дрехи, които Хинтон й даде за из път. Докато Джулия и Роландо си говореха край вратата, аз дръпнах Марджъри встрани. - Не се тревожи за нищо - казах аз. - Отваряй си очите на четири и може би ще видиш и останалите откровения. Тя се усмихна, но нищо не каза. Заедно с Джулия наблюдавахме как Роландо й помага да натовари неща¬та си в малката му кола. Докато колата се отдалеча¬ваше, очите ни се срещнаха за миг. - Смяташ ли, че ще успеят да се измъкнат? - попи¬тах Джулия. Тя ме погледна и ми смигна. - Разбира се. Я по-добре и ние да тръгваме. Мога да ти предложа едни дрехи. Тя ми подаде чанта с дрехи, които натоварихме за¬едно с няколко кутии храна на пикапа. После се сбогу¬вахме с Хинтон и с Карла и Марета и потеглихме на североизток към Икитос. Заобикаляше ни все по-гъста джунгла и все по-мал¬ко следи от хора се забелязваха. Замислих се за Осмото откровение. В него явно се разкриваха едни нови взаимоотношения, но аз още не го разбирах напълно. Карла ми бе разказала как би трябвало да се отнасяме към децата и какви опасности крие една привързаност към друг човек. Но освен това и Пабло, и Карла бяха намекнали за възможност съзнателно да предаваш енер¬гия на другите. Какво ли означаваше това? Погледнах Джулия в очите и казах: - Не ми е напълно ясно Осмото откровение. - Отношението ни към останалите хора зависи от степента на нашата еволюция, от степента"

• За да коментирате трябва да сте регистрирани потребители!